Малка селска история:
За имотния пазар, числата от демографската статистика, живите и мъртвите хора
Преди няколко седмици, въоръжен с пълномощно, влязох в кожата на продавач на недвижими имоти с продажбата на стара селска къща в по-дълбоката провинция. След много обрати сделката се състоя и наследниците си стиснахме ръцете, прибирайки дяловете си. Бяха ни нужни цели 3 години за да се споразумеем за продажната цена и да намерим купувачи.
Позицията на продавачите ми е ясна до болка – част от роднините с години бавеха продажбата, предлагайки цена тройно по-висока от (в крайна сметка) продажната. Това бяха хора без реална представа от пазара, които не бяха стъпвали на село от поне 20 години, но с имотен култ в главата, а и доста алчни. Накрая, притиснати от дългове бяха готови на всичко за да получат пари кеш, колкото е възможно по-скоро.
Купувачите получиха прекрасна гледка на чист въздух, просторен двор с кладенец и много плодни дръвчета, стара електрифицирана и водоснабдена къща с протекъл покрив и стара покъщнина, пълна с нагризани от мишки завивки и килими.
По моя преценка за продавачите сделката беше изгодна. Нямаше много място за пазарене, защото след още 3-4 години без поддръжка къщата щеше да е без покрив и нямаше да струва нищо.
Купувачите изглеждаха щастливи и ентусиазирани – може би и те получиха това, от което се нуждаеха. Все пак, аз бях леко гузен, защото предавайки им ключовете премълчах няколко дребни нещица.
Макар и с опразнен откъм метални предмети двор, къщата не бе ограбена от ромите единствено, защото беше надзиравана от последния останал на цялата улица жив съсед. Човек в напреднала възраст и с разклатено здраве, той няма да може дълго да я пази, а по-отдалечените къщи в двата края на улицата имаха много по-тъжна съдба.
...
Много обичах тази къща. Емоционално не исках да се разделям с нея. Като дете нашите ме караха там с колата през лятото и по Великден при баба и дядо. Имах толкова спомени. Това бяха най-райските мигове от цялото ми детство. По цял ден играех на въздух и слънце в компанията на моите връстници (също от София), обитаващи през ваканциите съседските къщи.
Моят дял от парите, поради многото наследници, не е голям – спокойно мога да мина без него, но разбирам, че без сделката ще останем и без къща и без парите за нея.
Не мога да спра времето - детството е приключило отдавна...
...
Обиколих последно стаите. Свалих портретите на баби, прабаби, дядовци и прадядовци от стените, увих ги във вестници и ги сложих в багажника на колата. Взех още няколко дребни стари вещи и една сабя за спомен, предадох ключовете от къщата на новите собственици и си заминах завинаги.
...
Спрях колата на 200 метра по-нататък в центъра на селото. Разходих се из улиците, прочетох некролозите налепени по автобусната спирка. Толкова много познати физиономии и имена, толкова спомени! Повечето бяха умрели на възраст между 60 и 75 години.
По улиците срещнах няколко непознати лица на възраст около 60-те. Това бяха хора от поколението на моите родители, които не познавах, защото са живеели и работели в града и наскоро са се върнали по родните си къщи да си карат старините. Срещнах и няколко по-млади роми. Първото поколение градски жители често се връщат на село след пенсиониране, но ние от второто поколение – не, ние вече няма да се върнем.
...
Отбих се в къщата на далечни роднини – там живееше стара 88 годишна жена със сина си. Когато разбра кой съм, тя се разплака: „Как да те позная чедо! Помня те като малко момче.”. Предадох и кутия бонбони и подарък от моята майка, поговорихме.
Оказа се, че от многото баби и дядовци в селото, които помнех, е останала само тя.
Пожелах и дълъг живот и добро здраве, а тя отново се разплака: „Този живот не е живот! Дано Господ ме прибере по-скоро, да не се мъча повече! Много е лошо чедо, да надживееш децата си!”. Единият и син и дъщеря и наскоро били починали.
...
Запалих отново колата и отидох на гробището. Учудих се колко много хора са погребани там при това малко село. Имаше и няколко по-пресни гроба с неслегнала купчина пръст върху тях. Намерих гробовете на баба и дядо. Оставих цветя, но трудно запалих свещите, които носех, заради студения есенен вятър. Приседнах между гробовете и се отдадох на спомените си. „Прощавайте бабо и дядо, че ви продадохме къщата!” - казах накрая на глас.
После обиколих гробището за да намеря гробовете и на други роднини. Много от гробовете бяха осквернени от крадците на метал. Не беше оцеляла нито една метална оградка, нито една бронзова буквичка, а портретите с метален кант бяха разбити и свалени от плочите.
Въпреки мрачното небе, гледката от високия гробищен хълм бе прекрасна – горите и полята бяха оцветени във всички нюанси на оранжевото и жълтото, а белите надгробни плочи контрастираха на фона на сивото, дъждовно октомврийско небе.
...
Смъртност, раждаемост, застаряване, миграции, продължителност на живота – толкова често съм използвал тези величини, разбирал съм логически техния смисъл, тълкувал съм следствията от демографските процеси. Чак сега, обаче, успях наистина дълбоко емоционално и лично да ги „усетя” „вътрешно”.
Спомените ми от детството са ясни, сякаш са от вчера, но света в който са създадени вече наистина не съществува.
Дните ни минават с мисълта, че живота едва сега започва, а той вървял към приключване...
Моят призив към демографи и недемографи:
Не забравяйте, че зад числата стоят истински живи или мъртви хора с техните сложни съдби.
Не забравяйте, че демографските процеси не са абстрактни, а болезнено реални и свързани директно с нашия живот като хора.
Не забравяйте, че тези процеси подписват съдбата на народа и страната ни.
Запалете свещ за вашите починали роднини и приятели, за умираща България и за нас самите – все още живите.
