Ето още нещо:
Апокалипсисът, който капитализмът сам си навлече
Майкъл ПАРЕНТИ
21.01.2009 г.
След разрушаването на социалистическите правителства в Източна Европа, видни западни интелектуалци гордо възпяваха капитализма като непобедима, вечна система, носеща “просперитет и демокрация” – система, с която ще завърши човешката история.
Настоящата икономическа криза обаче убеди дори някои видни привърженици на “свободния пазар”, че има нещо “гнило” в капиталистическата система. А то е, че капитализмът отказва да отстъпи пред някои исторически сили, което предизвиква безкрайните му неприятности, а те са: демокрация, просперитет и самият капитализъм – точно това, което капиталистическите елити поощряват и възхваляват – според техните собствени твърдения.
Плутокрацията срещу демокрацията
Първо да разгледаме проблема с демокрацията. В САЩ ни се казва, че капитализмът е щастливо женен за демокрацията – оттук и изразът “капиталистически демокрации”. Но когато се обърнем назад, виждамe, че в исторически план отношенията между демокрацията и концентрацията на капитала са определено антагонистични. Преди около осемдесет години съдия Люис Брандис от Върховния съд заяви следното: “В тази страна е възможно да имаме или демокрация, или огромни богатства, концентрирани в ръцете на шепа хора, но не е възможно да имаме и двете едновременно.” Паричните интереси са враждебни на демокрацията.
Самата конституция е създадена от богати джентълмени, които се събират във Филаделфия през 1787 год., за да предупредят отново за пагубните и опасни изравняващи въздействия на демокрацията. Скърпеният от тях документ съвсем не е демократичен – окован е с изисквания за проверки, забрани, изкуствени, трудно постижими задължителни болшинства – тогава изработиха цяла система за блокиране на исканията на дрипльовците (sheeple – тълпата, овчето стадо).
В ранните дни на републиката богатите и онези със знатното потекло наложиха имотен ценз за правото на гласуване и работа в правителствени учреждения. Те се противопоставиха на прекия избор на кандидати (припомням, че Електоралният колеж е все още с нас). И десетилетия наред упорито се съпротивляваха на опитите да се увеличи броят на имащите право на глас, като се обхванат повече групи от населението – например, работниците без собственост, имигрантите, расовите малцинства и жените.
Днес консервативните сили в страната продължават да отхвърлят исканията за по-справедливи начини за определяне на действително предпочетения кандидат - например, пропорционално представителство, “instant runoff”*, и обществено финансирани кампании. Тези сили продължават да спъват с изкуствени бариери процеса на гласуване – чрез прекалено сурови изисквания за регистрация, чрез прочистване на списъците на избирателите, чрез неподходящи избирателни секции или чрез електронните апарати за гласуване, които постоянно “грешат” в полза на избраниците на богатите.
Понякога управляващите не допускат отпечатване на радикални публикации и репресират обществени протести, прибягвайки до полицейски терор, арести, необосновани задържания – напоследък този вид репресии бяха приложени с пълна сила в Сейнт Пол, Минесота, по време на Националния конгрес на Републиканската партия през 2008 год.
Освен това плутокрацията се опитва да отнеме някои социални придобивки на демокрацията – общественото образование, достъпното здравеопазване, колективните трудови договори, надница, която да покрива основните изисквания на живота, безопасни условия на работа, здравословна жизнена среда...
Преди около век работническият водач Юджин Виктор Дебс** беше арестуван и хвърлен в затвора по време на стачка. В килията той стига до извода, че в борбата между капитала и работниците държавата не е неутрален арбитър. Полиция, милиция, съдилища, закони – или цялата мощ на държавата – са недвусмислено на страната на компаниите. Дебс заключава, че капитализмът не е само икономическа система, а цял социален ред, пригодил правилата на демокрацията в интерес на богатите.
Капиталистическите лидери продължават да позират като родоначалници на демокрацията, дори когато целенасочено я погубват не само в САЩ, а и в цяла Латинска Америка, Африка, Азия и Близкия изток /Както и в Източна Европа и страните от бившия СССР – Бел. пр./. Всяка страна, която не приема с отворени обятия чуждоземните “инвеститори” (тоест, колонизатори), които идват, за да експлоатират жадно земята, работната сила, капитала, природните й ресурси и пазари, рискува да бъде демонизирана и разгромена с военна сила като “заплаха за сигурността на САЩ”.
Демокрацията става проблем за корпоративна Америка, когато работи добре – когато помага на хората да придвижат напред по-справедлив и жизнеспособен социален ред, намалявайки пропастта между много богатите и нас. Ето защо демокрацията трябва да бъде разводнена и опорочена, задушена от купища дезинформация и директни лъжи, порои от отблъскващи реклами в медиите и планини от разходи за скъпи предизборни кампании; с фалшифицирани избори и целенасочено лишаване на много хора от правото на глас – така се осигуряват измамни изборни “победи” на политически безопасни за капитала кандидати от двете управляващи партии.
Капитализмът срещу просперитета
Отношението на корпоративните капиталисти към просперитета съвпада с отношението им към демокрацията. Капиталистическата система се вихри в по-голямата част от света и тази по-голяма част не е нито процъфтяваща, нито демократична. Хайде да помислим за капиталистическа Нигерия, капиталистическа Индонезия, капиталистическа Южна Африка, капиталистически Тайланд, Хаити, Колумбия, Пакистан, капиталистическа Латвия и другите членове на т.н. “Свободен свят” – по-точно казано, на света на Негово Величество, “Свободния пазар”.
Представата на плутокрацията за идеална работна сила и управляема политика не съвпада с икономически процъфтяващо, политически осведомено население с очаквания за по-висок жизнен стандарт и ясен усет за правата си – при това настояващо за непрекъснато подобряване на социалните условия. Корпоративните инвеститори предпочитат хората да бъдат бедни. Колкото си по-беден, толкова по-усърдно ще работиш – за по-малко заплащане. Колкото си по-беден, толкова си по-слабо информиран и, съответно, по-лошо екипиран, за защита срещу наглостта, обидите и жестокостта на богатите.
В корпоративния свят на “свободната търговия” броят на милиардерите се увеличава по-бързо от всякога, докато броят на хората, тънещи в блатото на бедността и мизерията расте по-бързо от населението на света. Бедността се разпространява заедно с натрупването на несметни богатства в ръцете на плутокрацията.
Да вземем за пример Съединените щати. Само през последните осем години – през които някои хора натрупаха огромни богатства за рекордно кратко време – още шест милиона граждани на САЩ се сринаха под нивото на бедността; усредненият семеен доход се намали с над 2000 долара; потребителският дълг се удвои и дори утрои; над седем милиона загубиха здравната си осигуровка и повече от четири милиона загубиха пенсиите си; междувременно бездомниците се увеличиха, а прогонването на хората от домовете им заради неплатени вноски придоби катастрофални размери.
Хората успяват да си осигурят по-висок жизнен стандарт само в страни, в които капитализмът е поставен до някаква степен под контрола на социалната демокрация – имам предвид Швеция, Норвегия, Финландия и Дания. Но дори и в тези страни икономическото благоденствие на населението е винаги заплашено от евентуален срив...
Смехотворно е капитализмът да се рекламира като символ на икономически просперитет, когато опитите за постигане на по-висок жизнен стандарт се сблъскват с яростната, а понякога и силова съпротива на капиталистическата класа. Историята на работническата борба за по-добър живот предлага множество примери в това отношение.
Ако днес животът е все пак донякъде поносим под бремето на настоящия икономически ред на САЩ, то това се дължи на милионите хора, които водиха тежки класови битки в миналото за подобряване на жизнения стандарт и признаване на гражданските им права. В резултат на тяхното упорство и жертви капитализмът – тази жестока, безсърдечна, античовешка политико-икономическа система – беше принуден да направи някои отстъпки и текущото разрушение на света - на хората и на средата - беше забавено.
Самоизяждащ се звяр
Политическите мислители признават две основни роли на капиталистическата държава.
Първо, като всяка друга държава, тя трябва да осигури определени услуги, които не могат да бъдат надеждно осъществени от частни лица – например, безопасност на обществото и редовен, сигурен превоз на хора и стоки.
Второ, капиталистическата държава защитава имащите от нямащите. Тя взема нужните мерки процесът на натрупване на капитал да облагодетелства първо и преди всичко паричните интереси на шепа хора, ограничавайки същевременно стремежите на работническите маси към по-добър живот, както подчертава Дебс от затворническата си килия.
Рядко се споменава третата функция на капиталистическата държава. Тя се състои в предотвратяване на процеса на самоизяждане, характерен за капиталистическата система. Помислете върху основното противоречие, изтъкнато от Маркс – тенденцията към свръхпродукция и пазарни кризи. Икономика, ръководена от стремежа към бързо забогатяване, тясно свързано с ниско заплащане на работниците – система, която принуждава трудовите хора да произвеждат все повече и повече за все по-малко и по-малко – е винаги на ръба на пропастта: винаги заплашена от срив. За да се осигурят максимални печалби, заплащането трябва да бъде ниско. Но някой трябва да купува произведените стоки и предлаганите услуги. А това изисква ако не високо, то поне нормално заплащане. Налице е хронична тенденция – на която сме свидетели и днес – от една страна, към свръхпроизводство на стоки и услуги, а от друга – към понижено търсене и купуване дори на най-необходимото от голямото мнозинство насилствено обеднени хора.
Освен това се наблюдава и още нещо, което рядко се дискутира – тенденцията към самоунищожение от страна на самите богати играчи. Оставят ли ги без какъвто и да било контрол, висшите кръгове на финансовата система започват да изяждат жадно по-зле организираните източници на печалба.
Вместо да се опитват да печелят чрез трудната задача да произвеждат и продават стоки и услуги, мародерите впиват отровни смукала директно в паричните потоци на самата икономика. През 90-те години станахме свидетели на рухването на цяла една икономика – тази на Аржентина – в резултат на неконтролирани, алчни-жадни пазарджии, които сифонираха активите на предприятията, придобиха огромни суми и оставиха производствения капацитет на страната в състояние на пълен хаос. Робиня на идеологията на т.н. “свободен пазар”, държавата Аржентина не се справи със задължението си да спаси капитализма от самите капиталисти...
Няколко години по-късно – в Съединените щати – гръмна информационната бомба за грабежа на много милиарди долари, извършен от корпоративните конспиратори на Енрон, УърлдКом, Харкин, Аделфия и още дузина големи компании. Играчи с вътрешна информация като Кен Лей превърнаха успешни на вид корпоративни инициативи в развалини – унищожавайки работни места и засмуквайки дългогодишните спестявания на хиляди служители, за да натъпчат сметките си с милиарди долари.
Тези крадци бяха хванати и осъдени. Това не е ли доказателства, че капитализмът притежава капацитет за самокорекция? Не точно. Съдебното преследване на подобни злоупотреба – при това проведено с голямо закъснение – е продукт на отговорността и прозрачността, характерни за демокрацията, но не и за капитализма. Сама по себе си системата на “свободния пазар” е лишена от какъвто и да било морал – без каквито и да било структури освен “caveat emptor” (“Купувачът да внимава – купува на свой риск!”).
При финансовия срив през 2008-2009 год. натрупващият се финансов излишък създаде проблем на класата на имащите: липсваха достатъчно възможности за инвестиране. С повече пари на разположение, отколкото идеи какво да правят с тях, големите инвеститори изляха огромни суми в несъществуващи пазари на къщи и други хитро замислени (според тях) рисковани авантюри и спекулации, ловко жонглирайки със създадените от самите тях измамни измишльотини с разбираеми само от тях названия като “хедж фондове”, “деривативи”, “хай левъриджинг”, “кредит дефолт суапс”, “предейтъри лендинг” и какво ли още не.
Между жертвите на тези финансови игри се оказаха други капиталисти, дребни инвеститори и много работници, които загубиха милиарди долари от спестявания и вноските за пенсия. Може би Бандит № 1 се оказа Бърнард Мадоф: с характеристика “дългогодишен лидер в сферата на индустрията за финансови услуги”, той управлява мошенически фонд, който събира 50 милиарда от богати инвеститори, които след това изплаща с “несъществуващи пари”, както сам той се изразява. Плутокрацията изяжда собствените си деца.
В средата на срива, на едно изслушване в Конгреса през октомври 2008 год., бившият шеф на Федералния резерв и страстен привърженик на “свободния пазар” Алън Грийнспан призна, че е сбъркал, като е очаквал финансовите акули – стенейки под бремето на огромното натрупване на капитал за инвестиране някъде в нещо - внезапно да си наложат въздържание и самоконтрол.
Класическата теория за ненамеса в частната инициатива от страна на правителството – тоест, сладката приказка за “малката държава” – е дори по-нелепа от изказването на Грийнспан. Според тази теория всеки трябва да следва собствените си егоистични интереси без каквито и да било задръжки. Предполага се, че неограничената с нищо и от никого конкуренция ще произведе максимални облаги за всички, защото “свободният пазар” се управлява от чудотворно блага “невидима ръка”, която оптимизира резултатите от общия труд. (“Алчността е добра.”)
Какво предизвика кризата от 2008-2009 години – хроничната тенденция към свръхпроизводство и свръхфинансово натрупване, както би казал Маркс, или безграничната лична жадност на хора като Мадоф? Или, с други думи, проблемът на системата ли се дължи или е личностен? Фактически, системата и личностната характеристика на тези престъпници са взаимно свързани. Капитализмът отглежда влюбени в парите жадни алчници и награждава най-безскрупулните между тях. Престъпленията и кризите при капитализма не са нерационални отклонения от рационална система, а точно обратното: те са рационални продукти на една нерационална и аморална система по същество.
И още по-лошо: “спасяването от финансови затруднения” в размерите на много милиарди долари, които правителството предприе по отношение на някои банки, се превърнаха в нова възможност за грабеж. Правителството не само че не успя (или не пожела) да упражни контрол върху тези огромни суми, но и самото то се превърна в оръдие за грабеж, като ги изтегли от федералната парична машина и остави данъкоплатците да кървят, незащитени и ограбени.
Умниците, които ни се караха, че “тичаме при правителството за подаяния”, сега правят същото. Корпоративна Америка винаги е получавала субсидии, гаранции за заеми и прочие правителствени и федерални дотации. Но “спасителната операция” през 2008-2009 години й предложи рекордно захранване от общественото корито. Повече от 350 милиарда долари бяха поднесени на най-големите банки и финансови къщи от финансовия министър без какъвто и да било контрол над тях – да оставим настрани огромната сума от повече от 4 трилиона долара, които изтекоха от Федералния Резерв. По-голяма част от банките – включително Дж. П. Морган Чейс (JPMorgan Chase) и Банк ъв Ню Йорк Мелън (Bank of New York Mellon) – нагло заявиха, че нямат никакво намерение да допуснат когото и да било да узнае къде отиват получените пари.
Знаем, че някои големи банкери използват част от тези пари, за да купят по-малките банки и да подкрепят клоновете си в чужбина. В други банки висшите банкови чиновници и други висши банкови изпълнителски и управленски кадри разхищават отпуснатите от правителството големи суми, като ги разпределят помежду си под формата на баснословни премии или пък се оттеглят от бизнеса и се устройват в разкошни корпоративни курорти до живот – пак на базата на правителствената “помощ”. В същото време банки като Ситигруп и Банк ъв Америка, които получиха лаком къс от тази помощ, уволниха десетки хиляди служители, което предизвиква въпроса: “Защо, все пак, им дадоха всичките тези пари?”
Докато стотици милиарди долари се поднасят на тепсия точно на хората, които предизвикаха катастрофата, пазарът на къщи продължава да се свива, получаването на кредити е парализирано, безработицата расте, пазаруването падна до рекордно ниски нива.
Извод: корпоративният капитализъм на т.нар. “свободен пазар” е очакване на катастрофа, която предстои да се случи. Същността му е трансформиране на живата природа в планини от стоки, които пък се превръщат в мъртъв капитал. Когато е оставен да вилнее свободно без какъвто и да било контрол, капитализмът прехвърля загубите и отровата си върху обществото и природната среда – и започва да се самоизяжда.
Огромното икономическо неравноправие в нашето капиталистическо общество поражда застрашително неравноправие в политическата власт, а това силно затруднява всички опити за налагане на демократичен контрол.
Ако велможите на Корпоративна Америка наистина желаят да знаят какво точно заплашва “нашия начин на живот”, то това е техният начин на живот, тяхното безгранично разхищение на собствената им икономическа система – разрушаването на основите, върху които стоят, и на обществото, върху което паразитират.
"Изворът"
*rose* 
