Я, колко хубаво сте писали
а покрай другото и конфликт се е появил..
Муза е права - всичко което се вижда тук илюстрира добре темата.
Сега да кажа и аз какво мисля накратко (това са моите противоречия):
- на практика по-лесно се живее, когато човек няма избор, тогава решенията се взимат често пост фактум, под натиска на околната среда - дали за емиграция, дали за работа, в какво да живее и т.н. От друга страна свободата на избора е незаменимо средство към щастие; но и често е повод, човек дълго време да стои като една скулптура на Роден. Вие кое бихте избрали?
- мислещият човек трудно живее в общества, били те големи или миниатюрни. Почти винаги се стига или до конфликт, или до лицемерна благина - всеки обича всеки, обаче си има едно наум и най-често избива някакъв комплекс (до този извод съм стигнал от хипарските години). От друга страна сигурността е незаменима. Тук кое избирате?
Аз за мене съм си намерил решението, опитвам се да балансирам между крайностите. Като при BulCan в помощ ми идва съчетаването на изкуство и прагматичност. Ако човек се осланя само на първото, в един момент започва да витае в облаците и да живее в нереален свят; ако се изпълва само от второто, може с времето да стане един обикновен досадник.
Стигаме до темата за емиграцията (в смисъла й не на "душевно спасение", а по-скоро на "физическо преместване"
. Доста голяма част от живота и аз съм прекарал извън България, но никога като емигрант, винаги е било временно. Още като малък по соц времето с родителите ми сме обикаляли с кола из цяла Европа (без да са агенти на ДС, баща ми беше преподавател в уни), имаха възможност да емигрират, обаче не го направиха, а мисля, че и мен ме заразиха с това. После когато системата се смени, пътувах и съм живял сам (на привидно по-хубави места) и винаги съм се връщал. На летищата в US като питат стандартното "for business or pleasure", аз казвах "for fun". Все тая - далеч съм от мисълта, че България е най-красивото място на света, но просто тук има събрано от всичко по малко на 1-2 часа път. И си го чувствам свое. Това последното е едното нещо, което ме е карало да се връщам. Другото е онова, останало от решението на родителите ми за пътуване - оттогава се чувствам жител на Земята, не на България, без необходимост задължително да се махна, защото вече не съм се чувствал ограничен.
Сега обаче тадааам - историята се повтаря и ето защо започнах темата. Имам дете, което пораства и тук вече личните предпочитания остават леко на заден план, защото се появява и един нов въпрос "кое е най-добре за него". И търсене на нов баланс при задаването на въпроса, за да не стане като "една патка мислила, мислила и ..."
Аз мога и на палатка да живея, обаче не бих си закарал детето на село, да става асоциално пастирче. Обичам динамиката на града, но не бих го закарал в NYC. Дания - ОК, хубаво, ама там образованието им е малко като за дебили. И т.н.
Та така. Имам още две три години за избор, хем дотогава ще се види тази нашата държава накъде ще поеме. Толкова е лесно и елементарно да се оправи, само където напоследък тези, които уж биват избирани да го правят, вършат обратното заради 5 кинта в джоба повече.
Халле хоп!
