... В телефонно интервю за "Ню Йорк таймс" през 1974 г. Селинджър споделя: "Обичам да пиша. Но аз пиша за себе си и за собствено удоволствие. В непубликуването има страшно спокойствие"...

"Аз си представям малки дечица да си играят в една голяма ръжена нива. Хиляди деца, а наоколо няма никой голям човек, искам да кажа - освен мен. И аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта - искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда къде отива, аз да изляза отнякъде и да го спася. Просто ми се иска да бъда спасителят в ръжта. Зная, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда." *bow*

"Няма нощно заведение на света, където можеш да се заседиш дълго, ако нямаш поне малко алкохол, за да се напиеш. Или ако не си с някое момиче, по което си падаш."

"Разбира се, прекалено хубаво би било да се надявам, че моят собствен среден читател ще се окаже един от тримата, виждали гнездото на свиреца, но поне имам чувството, че го познавам - че познавам теб, читателю - достатъчно добре, за да зная какъв добронамерен жест от моя страна би приел точно сега на драго сърце. Затова в този дух на задушевност, стари доверенико, преди да се присъединим към другите, избуялите навсякъде, сред които, то се знае, и застаряващите търсачи на силни усещания, които държат да ни запратят на Луната, Бродягите на Дхарма, производителите на цигарени филтри за мислещи хора, Унилите, Парцаливите и Сръдливите, избраниците, диктуващи модата, всичките надменни специалисти, които така добре знаят какво бива и какво не бива да правим с клетите си полови органчета, всичките брадати, надути, неграмотни младежи, нескопосни китаристи, зен-убийци и инкорпорирани изтупани бунтари естети, които само вирят непросветените си носове и гледат отвисоко на тази прекрасна планета (моля те, не ме карай да млъкна), където са се отбивали и Килрой, и Христос, и Шекспир - преди да се присъединим към всички тях, другите, ти казвам поверително, стари приятелю (тъй рекох ти аз): моля, приеми от мен този скромен букет от рано нацъфтели скоби: (((())))."

Джеръм Дейвид Селинджър

*bow* *bow**bow*

--------------------------------------------------------------------------------------------------
Идеалният човек не пие, не пуши, не прелюбодейства и ... не съществува.

Жалко, че обсъждаме велики писатели след смърта им повече от приживе. Научаваме повече . Съпреживяваме.Харесва ми.

Когато стихне най-подир страстта,
ако е жива още нежността -
сред диви чувства, хвърлени без жал,
сред сенките и порива заспал - тогаз
не бих ридал, не бих ридал...

На мен би стигнало да гледам как
очите ти сияят в полумрак
и да бленувам другото - и пак
невидим плам в сърцето да мъжди
и ти да си, каквато бе преди...

След дългия и мрачен зимен сън
пак теменугите цъфтят навън
и всичко се възражда с пролетта,
освен това, което на света
създава ни - животът с Любовта...

Шели

--------------------------------------------------------------------------------------------------
Идеалният човек не пие, не пуши, не прелюбодейства и ... не съществува.

И за Тихичък *drink1*

[vbox7.com]

--------------------------------------------------------------------------------------------------
Идеалният човек не пие, не пуши, не прелюбодейства и ... не съществува.

За Тихия, Елиса, Муза и.....разбира се най-вече за Поли.*rose*

На моите приятели, които не ме забравят, подарявам един миг от вечността. Безценно!

Между мечтите и реалността

1
Живея във сурови времена,
животът ми е труден и измъчен.
Не бих желала да го отменя,
ако покана някой би ми връчил.

Бих искала до сетния си дъх
да си остана винаги такава -
момиче, тичащо към своя връх,
вървящо по пътека от жарава.

Мечтата ми е моят верен щит,
със който ще съм вечно защитена.
За туй вървя към вас със нрав открит,
защото съм с душа като антена.

2
На приливи и отливи пред мен
животът сменя своята премяна
ту тържествуваща, ту наранен
ту лъч е, ту неизличима рана.

Паролата е винаги една
вървя напред -уверена и дръзка-
между реалност трудна и мечта,
сред честност и сред удари под кръста.

На приливи и отливи и аз
съм ту мечтател, ту съм реалистка,
заслушана във вътрешния глас
на врящото гърне на мойте мисли.

Между реалност смазваща вървя,
а всъщност от мечта съм окрилена,
Айсбергът на страха ще разтопя
и моята мечта е спасена.

----------------

3
Между мечтите и реалността
душата ми се скита уморена
от толкова замръзнали слънца
и толкова надежда осланена.

Защо не се получи, не разбрах,
бях сложила мечтите на везната,
но не дочаках равновесен знак
между реалността си и мечтата.

Защо се счупи крехкият модел,
във който бъдещето запечатах?
Объркана, с непостижима цел,
тъй много дълго и горчиво плаках.

Ала внезапно се досетих как
ще се докосна до мечтата своя.
Навярно трябва да се променя,
за да заслужа може би мечтата.

-------------

4
Между реалност и мечта
светът напред се движи
и с "одата на радостта",
и с простите си грижи.

Пътува земният човек
по този свят прекрасен,
от ден на ден, от век на век,
мечтите му порастват.

Разбира се и той расте,
глобално се променя
и всяко мъничко сърце
е клетка от вселена.

Между реалност и мечта
и с мен така се случи
веднъж ме срещна любовта
и взе, че се получи.

Повярвах му и ей ме на,
една щастлива майка,
между реалност и мечта
най-тайнствената тайна.

--------------------

5
Между мечтите и реалността
човешката пътека лъкатуши
и ти си ту с крилете на мечта,
ту всичко ти е стигнало до гуша.

Човешката порода е това-
променлива, различна и лабилна
между мечтите и реалността
между надежда и невяра силна.

Как би било прекрасно, ако те
мечтите и реалността се слеят.
Мечтата ми дано да порасте
и някой ден в реалност да успее.

Кирилка Христова

Скорпи, наистина обожавам тази част. Благодаря!
Един поздрав за теб *rose* ( много е силно! разказва за себе си, но ти знаеш....)

И нещо, над което, ако не се посмеем, поне да се усмихнем

*write* Неизвестната кореспонденция на двама гении

18 април 1595
Драги Мигел,
Изпращам ти ръкописа на първо действие от новия ми шедьовър “Ромео и Жулиета”. Как ще свърши трагедията само аз не знам. Засега знам само, че ще е в пет действия с четири антракта. Доста забавно, не мислиш ли?
Твой: Уилиам

3 юни 1595
Драги Уилиам,
Чета с досада поредното ти недоносче. Че нямаш чувство за хумор, установих още докато четях така наречените ти комедии. Сега обаче разбирам, че нямаш и фантазия. Трагичният край на двама влюбени – колко пошло, колко скучно! Съжалявам, че не мога да присъствам на премиерата, за да чуя освиркванията и подигравките на английската публика. Като твой приятел те съветвам да зарежеш перото, което очевидно ти е чуждо, и да се хванеш с някоя професия, в която би бил полезен на себе си и обществото. Разфасовай месо, продавай чорапи, но спри да пишеш, за Бога!
П.П. Изпращам ти недовършения си пасторален роман “Галатея”, писан преди 10 години. Ако не си оглупял тотално, ще разбереш каква е разликата между истинската литература и самодейните ти стихоплетства.
Твой: Мигел

11 август 1595
Най-хубавото в романа ти “Галатея” е, че е недовършен. Това вдъхва надеждата, че посредствеността все пак не е безкрайна, въпреки че драскачи като теб ежедневно се опитват да оборят този факт.
Колкото до “Ромео и Жулиета”, длъжен съм да те уведомя, че на премиерата театърът беше претъпкан, а на финала публиката плачеше за нерадостната съдба на двамата влюбени.
Твой: Уилиам

24 септември 1595
Драги Уилиам,
Не се съмнявам, че публиката е плакала. Предполагам, че актьорите също са плакали, докато са зубрели нескопосаните ти римички. Твоите драматургични напъни могат да разплачат и вол. Няма да те кандърдисвам да спираш да пишеш, защото очевидно си графоман. Но не разбирам защо трябва да тормозиш с маниите си и актьорите и публикате.
Изпращам ти няколко глави от роман, който сега започвам. Ще се казва “Дон Кихот”. Не се страхувам, че ще ме изплагиатстваш, защото ти и това не можеш.
Твой: Мигел

8 януари 1603
Драги Мигел,
Не съм ти писал от седем години. Толкова време ми беше необходимо, за да прочета първите две глави от тъпотията ти “Горещо магаре”. След дълъг размисъл стигнах до извода, че магарето си ти. И че вместо “Донки Хот” по-добре ще е да правиш “Хот Дог”.
Освен това пишеш адски грозно. Човек би помислил, че пишеш с лявата си ръка.
Твой: Уилиам

6 февруари 1603
Драги Уилиам,
Очаквах, че ще се заядеш с краснописа ми. Да, не съм калиграф, но съм убеден, че по-добре е да пишеш красиви думи с грозен почерк, отколкото да редиш красиво изписани мръсотийки, с каквито изобилстват пиесите ти. Вроденото ти малоумие те е накарало да търсиш в романа ми някакво горещо магаре. Няма да го намериш. Защото “Дон Кихот” е името на рицаря, глупако!
Що се отнася до лявата ми ръка, длъжен съм да те уведомя, че я загубих още през 1571г. в драматично сражение с турците при Лепанто. Но, съдейки по сценките ти, ти дори в казарма не си ходил, така че едва ли би изпитал и капка уважение към един военен инвалид.
Твой: Мигел

13 март 1603
Драги Мигел,
Ти си преди всичко литературен инвалид, а след това военен. Добре щеше да е, ако турците ти бяха отрязали и дясната ръка. Тогава нямаше да хабиш толкова мастило и да задръстваш хартията с измишльотини, от които на човек му се повдига.
Все пак романът ти има и достойнства. От него научих защо испанците са толкова скапани воини – защото постоянно се бият с вятърни мелници. Образът на Санчо Панса е тотално откраднат от моя Фалстаф, но ти прощавам. Та ти дори не можеш до крадеш като хората.
Изпращам ти новия си шедьовър “Хамлет”. Сигурен съм, че в следващите пет века няма да се появи толкова гениална пиеса.
Твой: Уилиам

16 април 1603
Драги Уилиам,
Пиесата ти “Хамлет” свърши добра работа. Тъкмо ми беше свършила тоалетната хартия, та много се зарадвах на творбата ти. Досега не знаех, че чичо ти е спал с майка ти - това до известна степен обяснява психическите ти отклонения.
Аз съм добре. Завърших първата част на “Дон Кихот” и вече имам оферти от осем английски издателства, които искат да преведат гениалния ми роман в родината ти. Засега не им го давам само от съжаление към теб. Не бих искал да умреш от глад, пометен от жестоката конкуренция на “Дон Кихот”.
Твой: Мигел

30 май 1603
Драги Пинокио,
Обръщам се към теб с това име, не само защото главата ти е дървена. Наричам те Пинокио, защото си безсрамен лъжец. Най-голямата лъжа в писмото ти от 16 април е, че си добре.
Ти очевидно не си добре, приятелю, и вече не знам, дали и най-добрият лекар би могъл да ти помогне. Развиваш опасна мания за величие и си внушаваш, че някой иска да издава боклуците ти.
Апропо, вчера се срещнах с вашия министър на образованието Хуан Кастиляно. Много симпатичен човек. Настоява да включи поне десет от пиесите ми в испанската учебна програма. На края на разговора ни му казах: “Предайте най-сърдечните ми поздрави на моя добър приятел Мигел де Сервантес”. А той ме погледна учудено и попита: “Кой е той?”

Между една реалност и мечта
животът като клоун криволичи
дали пък имаме съдба
или от нас си той зависи

[vbox7.com]

Защо не съм невинна топка сняг?
С небесна фееричност да обичам
И приказна в неспирния си бяг
да блесна във косите на момиче
Снежинки да са моите очи,
а чувствата - развихрена стихия
Дори от чистота да ми горчи
невидима в съня си да се скрия
Да бъда бяла, милваща ръка.
Най-истинска дори и в самотата.
Окъпана във песенна река
дори и победена във играта.
Защо не съм невинна топка сняг?
Обичана, неземна да остана.
Дори да ме стопят пред своя праг
едно сърце и влюбените длани.
Обичайте!
Бъдете и след мен!
Аз ще си ида с първото кокиче.
Поне за миг във снежния си ден
спомнете си за снежното момиче.

Даниела

--------------------------------------------------------------------------------------------------
Идеалният човек не пие, не пуши, не прелюбодейства и ... не съществува.