Нито робство, нито владичество е имало.
Но е нямало от едни други нещица.
Ето какво си тафнах и го споделям:
Свободата е най-голямото щастие на света! Да правиш и мислиш това, което искаш. Чрез свободата чувстваш, че живееш, а това е равносилно на щастието. Да си свободен, донякъде значи да си независим, а независимостта отново е щастие. Изобщо това е най-ценното в този живот.
Чиста и неприкосновена свобода не съществува, освен в мислите и мечтите ни. Те са нашата духовна храна. Всеки, който се е опитал да постигне свободата, е дал някаква жертва. Тъй, че свободата и робството са неразделни.
Въпросът, който сега си задавам е до колко съм свободна аз? Мисля, каквото искам, оспорвам това, което не ми харесва, боря се за правата си и тези на онеправданите. Тепърва започвам да се сблъсквам с несправедливостите в света и живота. Почти нищо не съм видяла от суровата действителност. Признавам малкия си житейски опит, но следя какво става по света. Всичко се основава на това - да се бориш за свободата на личността или да робуваш на нечии интереси. В първия случай цената, която плащаш за свободата и правата си е изолираност, апатия от страна на хората, самота, неразбиране или присмех. Но както е казал Амио:
“Свободният човек може да бъде пленник, но не и роб.”
Никой не би могъл да покори онзи дух, жаден за правда. Може да го одумват, да се опитат да го прекършат физически или душевно, но не и психиката му - тя е желязна! Свободният дух - това е най-голямото богатство.
Хората, които са се борили за правда и независимост, остават безсмъртни. Нека вземем пример с българските ни патриоти Ботев и Левски. Дали са живота си в името и мечтата на българския народ - свобода и независимост. Ботев е казал:
“Няма власт над оная глава, която е готова, да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество." И :
“Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълен смисъл на думата, а който умре за свобода той не умира само за своето отечество, а за всичкия свят.”
Левски защитава твърдението си, че “Сговорна дружина, планина повдига. Той е казвал:
“Всичко се състои в нашите сдружени сили, срещу тях не може да противостои и най-силната стихия. Никой не ще противостои на стихията на народа ни да живеем свободни, независими и обединени”.
В този етап от живота си аз съм подвластна на онези българи, които са се борили и дали живота си за нашия народ - българския. И ужасно боли, когато гледаш как мнозинството от хората са забравили за народните ни освободители. И как вече всеки робува на шеф, на институция, на закони, които само най-честните хора спазват.
Как да говоря за свобода и робство в МОЯ живот, когато всеки робува единствено на себе си, когато всеки е егоист, непукист, а опиташ ли се да помогнеш, се обръщат срещу теб? Свобода ли? Да, все още съм свободна - мисля и говоря, каквото искам, мразена съм. Зная го. Но предпочитам борбеността пред примиримостта и това да ме тъпчат, заради страха от изразяване на мнение. И аз като Ботев и Левски днес бих се борила за справедливост, ако зная, че насреща имам една “дружина”, която би ме подкрепяла. Все по-малко са тези хора.
Ето защо сме обречени да сме роби на начина ни на живот, на държавата, в която живеем. Аз изпитвам болка от непукизма, егоизма, песимизма и негативизма у хората около себе си. Всеки се е ограничил единствено в себе си. А къде е онова, за което са дали живота си толкова българи по време на турското робство - обединението, свободата и независимостта на една територия, култура, народ, дух?
Когато зло сполетява общност, тогава има обединение. Когато има относителна свобода и независимост, всеки гледа себе си и забравя откъде е дошъл, става себичен, ограничава мислите си около себе си.
Въпреки всичко аз съм подвластна на едно нещо, една цел и мечта - справедливост, равноправие, братство, любов!
Иска ми се, който чуе или прочете това есе, да усети душата ми, да се замисли и поне малко да се опита да промени отношението си към хората и нещата, които ги заобикалят. Човек често се оценява по свободата, която дава на околните. А свободата значеше равноправие, както казах, т.е. да се държиш с хората, както би искал да се държат с теб!
София Русева
незнам само дали ще се среща със стачниците... :]
