Пейстнах една статия, която отразява и част от моите виждания:
Средство за лекуването би било унищожаването поне на част от високоспекулативните " въздушни" /виртуални/ пари
От години насам именити специалисти по финансите предупреждават, че „вечният възход и разтеж” на социалния продукт във всички области на живота, пропагандиран от политиците и висши финансисти, ще бъде силно разтърсен. Тези предупреждения бяха илюстрирани със съответни сценарии /например книгата на Е. Хамър – „Was tun, wenn der Crash kommt”/. Медиите обаче премълчаваха идващата опасност. През 2007 г. се появиха първите застрашителни сътресения. Първо се говореше за една „обикновена”, после за една „необикновена” финансова криза, постепенно курсовете на акциите падаха и индустриалната продукция се запъна. Стана очевидно, че се е дошло до една криза на системата.
На 16 ноември 2008 г. банката „Leman Brothers” в Ню Йорк обяви, че е неплатежоспособна. Тази банка е една от няколкото банки, които основаха през 1913 г., и на които принадлежи Федералната резервна банка на САЩ, но нейните клиенти са предимно в Европа. Крепостите на висшите финансии се разклатиха, световноизвестни индустриални предприятия ги последваха. В официалните медии се появиха веднага съветници, които даваха съвети, често в противоположни посоки. Някои от тях бяха критични и реалистични, други се опитваха стремително поне отчасти да оправдаят системата, която доведе до катастрофа. Правителствата напуснаха бързо техните /предимно привидни/ усилия за изравнен бюджет и започна с невероятни „помощи” за фалиращите банки и фирми. Но, какво се случи?
От много години насам светът се наводнява от страна на Федералната резервна банка на САЩ с долари, предимно държавни облигации. Други валути го последваха, ако и в по-малък мащаб. Създаде се дълбок процеп между виртуалния финансов капитал и реалната продукция и дейност. Количеството на парите в различни форми в света се увеличи в изминалите три десетилетия 40 пъти, докато количеството на всички блага /стоки, физически и умствени услуги/ се само учетвори, дори и по номинална стойност. 96% от финансовия капитал, който обикаля земята, нямат нищо общо със създаване на блага в горния смисъл. Сътвори се един въздушен мехур от непокрити „уж пари”, който сега се пука. Обемът на т. нар. деривати, продукти на финансовата акробатика, възлиза на 600 хиляди милиарда долара, една трудновъобразима сума /по сто хиляди долара на всеки човек на света без изключение/! Тази експлозия на псевдофинансови ценни книжа не беше възпрепятствана от финансовия надзор на редица страни, а от политиците явно поостаряха. След голямата криза в САЩ, при която фалираха повече от 5 000 банки, през 1933 г. беше въведен банковият надзор /Закон $Glass – Steagll”/, за да се попречи на корупцията и на финансовите манипулации. 1999 г. този закон беше до голяма степен отменен със „Закона за модернизиране на финансовите услуги”.
С това „контролата” беше поверена на няколко частни финансови концерна, които самите клоняха към спекулации. Финансовият капитал триумфираше над реалния капитал на индустрията и другите клонове на стопанството. Правителството на САЩ задлъжня на много високо ниво, при което водените войни погълнаха големи суми. Финансирането идваше, до голяма част /15 хиляди милиарда долара/ от Китай.
Кризата започна обаче не във финансовия, а в ипотечния сектор на САЩ. Там хората бяха започнали при бързо качващи се цени, да вземат заеми с доста висока лихва, не само за да купят къщи, а направо за харчене и да живеят „на широка нога”. Почти вече не се пестеше за „черни дни”. По-раншното правило платежоспособността на един длъжник да се прецени по строги критерии и за недвижими имоти да се дават заеми само до определен процент на стойността им /например в Германия дългосрочни заеми до 40 %, средносрочни, извън това допълнителни 20 %/, не се вече спазваше строго. Веднъж взети, заемите можеше да бъдат ревалутирани, т.е. след известно изплащане да се попълват с нов заем до първоначалната сума. Банките започнаха да продават правата си, произлизащи от даването на заеми на отчасти подозрителни институти с несериозна практика, също и в Европа.
Правителствата не само че не възпрепятстваха тези развития, но и ги поощряваха, успокоявайки гражданите. Започна и масово „приватизиране” на обществени имоти /общински, регионални, държавни и на федерациите/, включително и водоснабдявания, канализации, телефонни номера, аутобани и обществени сгради. Това са само най-достойните за сатира случаи. Не се казваше, че това е отчуждаване /безвъзмездно отнемане на собствеността или дори ограбване/ на гражданите, а и никой изглежда не забеляза това или поне не протестира.
Купуващите, обикновено т. нар. инвеститори от чужбина, плащаха с прясно напечатани банкноти, които продаваха обикновено депонирани в американски банки, за да получават оттам лихви. Но за това пак публичните институции /общини, райони, държави/ трябваше да плащат такси за използването на не вече техните инсталации. Но ако банката, в която са парите на продаващата страна фалира, разбира се, плащането на лихвите спира, а с различни трикове таксите трябва и по-нататък да се плащат на „инвеститора”.
От досега казаното се разбира, че „свръхпроизводството” на пари, и особено вагабундиращите „компютърни пари”, във всяка с разюзданото „дерегулиране” /което през 90-те години се пропагандираше като „разковниче” с главната причина за кризата. Съответното средство за лекуването би било редуцирането /унищожаването/ поне на част от високоспекулативните „въздушни” /виртуални/ пари, придружен от една разумна, пестелива политика на обществените институции и частни фирми и лица.
В САЩ и Германия се започна лечение в точно обратна посока: на внимание на банките се помага и те може би ще бъдат поне отчасти, спасени, но с високо задлъжняване от страна на държават, т.е. на гражданите. На държавите ще става все по-трудно да носят товара от лихви, който трябва да плащат и при настоящата сравнително ниска инфлация. Това вече стана в Исландия, Украйна и ще стане вероятно скоро и в Румъния, Унгария и други. Изходът ще бъде вероятно да се усили инфлацията и валутите да губят все повече от стойността си. Потоците на парите ще се отново отклонят, вероятно от мнозинството на гражданите към големите банкови институти.
Тъй като отрицателното развитие е най-напреднало в САЩ и Великобритания, може да се предположи, че зоната на еврото ще бъде привлечена да помага и може би ще има стремеж към известно сливане на трите валути – US-долар, английски паунд и евро. Тези фатални развития вероятно не биха дошли, ако до 1971 г. финансовата система на поне частично златно покритие още действаше и при която в миналото, поне до 1914 г. в Европа се осъществи постоянен напредък.
Трудно е да се каже докъде настоящото развитие ще доведе, има вече голямо съмнение, че водещите политици ще се стремят сериозно за едно оптимално за гражданите решение, защото за финансовата криза може да има, грубо казано, само две основни причини:
а/ Нямаше защитни правила /закони, наредби/ за ред в банковото дело или съществуващите такива са премахнати или закрити;
б/ Съществуващите правила не са били спазени.
В първия случай вината би паднала на отговорните политически среди /депутати в парламента, министри/, които би трябвало да се оттеглят от своите постове и да ги предоставят на по-способни люде. Във втория случай трябва върховите ръководители на банковия свят, които са действали против съществуващи регулации и закони, да бъдат подведени под съдебна отговорност, поне със собственото си имущество да компенсират част от огромните загуби на банковите клиенти. По понятни причини за това не може да се мисли. Не е невероятно правителствата да стоят безпомощни пред появилите се развития.
Освен това, от политиката императивно належащото глобализиране подпомогна значително за създадената криза, но е немислимо настоящата генерация от политици и техните съветници да ограничат или спрат това фатално развитие. Слава Богу, в редица страни има все още достатъчно общински спестовни каси и коопративни банки, които, да се надяваме, няма да паднат. Разумният гражданин би трябвало във всеки случай да бъде много предпазлив, да бъде скептичен спрямо привлекателни оферти на стоки и парични операции и при най-малкото съмнение да ги отхвърля.
Д-р инж. Вили Задгорски, Мюнхен
/Авторът не е икономист, но се занимава отдавна с анализи на различни развития. Статията е изработена въз основа на публикации от : Д-р Бандулер, бившия министър Н. Блум, проф. Е. Хамър, Дж. Хюлман, М. Отте и П. Ц. Робъртс, зам.- министър на финансите при Рейгън.
