Родът Вазови
Мъже от коляно, великани на дълга
Автор: Стефан Стефанов, сп. Български войн, бр.4. 2008г
“Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора… А тя беше многобройна”. Надали има българин, който да не пази в паметта си тази типична наша, национална идилична картина от “предвечерието на Освобождението” в незабравимия роман “Под игото”. А кому ли не е известно, че нейният автор сполучливо рисува собственото си семейство, което действително е многолюдно.
Първопотомството на сопотския сладкодумен левент и хубавец Иван Вазът не е голямо. Той си отива от този свят едва 35-годишен, покосен от тифус, и с невестата си Ана имат четири момчета, но първите две умират съвсем малки. Остават им Минчо и Кирко. Затова пък по-големият от тях през 1849 г. взема за жена братовчедката си Съба Хаджиниколова и с нея си нарояват многочислена челяд:
Иван (народният поет), Никола, Кирил, Ана, Георги, Михаил, Въла, Владимир, Петърчо, който още в крехка възраст пада от един висок стол и умира, и Борис.
По време на бягството на семейството през 1877 г. при опожаряването на града им от турците загива Минчо Иванов Вазов, а съпругата му Съба, която пак е трудна, пометва поредната си рожба. ]
Кой знае сега защо някога считали за свои деца само синовете си? Може би защото давали дъщерите си в други домове, та сигурно оттогава е и изразът анекдот: “Имаме шест деца и три момичета” ПЪРВОРОДНИЯТ, Иван Минчов Вазов, е роден на 27 юни 1850 г. Биографията на бележития ни литературен творец нататък е повече от позната. Не станал търговец като татко, си, той е изпратен при чичо си Кирко в. Олтеница, Румъния, но и там не възприема занаята им. Забягва в Браила при хъшовете на Никола Странджата. След като се среща и с Ботев, патриотичният пламък в сърцето му се разгаря още повече. Завръща се в отечеството. Учителства, става член на Сопотския революционен комитет. По време на Априлското въстание емигрира в Румъния. В Букурещ влиза в “Българското централно благотворително общество”. През Руско-турската освободителна, война проявилият се поет постъпва писар при генерал-губернатора в Свищов Найден Геров. Вече възмъжал, за него е късно да учи в новооткритото ни военно училище. Обаче когато пламва Сръбско-българската война от 1885 г., “дочул” в Пловдив ековете на топовете при Сливница, Иван Вазов бърза да поеме към бойното поле. Песните му за победната ни бран са непреходни. Сам е на косъм от смъртта, когато на крачка от него пада противникова граната, но… не гръмва. Патриархът на българската литература не остава глух и ням и “Под гръма на победите” през 19121913 г., когато Майка България се бие за свободата на синовете си в Македония и Тракия, останали още под иго. Патриотичният му патос не пресеква и през Първата световна война. А може би за неговата воинска обреченост най-характерна е собствената му лирична изповед: “По бойните поля не бях, но бойний трепет аз изпитах. Борци, и ази с вас налитах, със вас живях…”
КЪЩОВНИК се оказва вторият от братята Вазови, Никола. По-млад е от бачо си Иван с две години. Когато вземат новобранци за новосформиращата се Българска земска войска, той е попрехвърлил възрастта. Първа грижа за втория от синовете на семейство Вазови става и си остава докрай да стопанисва бащиния си дом и имот. И той го прави с неповторимо старание. Даже когато решава да се отзове на поканата на брат си Георги да отиде в Русия и да му помага при построяването на военни обекти из Закаспийския край, Никола Вазов спастря всеки петак и после го ползва за прехраната на осиротялата им фамилия.
СТАРОЗАГОРСКИ ЛЕКАР става третият брат, роденият през 1855 г. Кирил. Той е 12-годишен, когато отива с татко си в Пловдив пред специалната комисия, преценяваща кои и колко българчета ща заминат да учат медицина в Цариград. Сред четирите избраници от Сопот е и бате му Иван, само че той категорично се отказва. Баща им предлага да намерят друго момче от града им с име Иван, та… Тогава Кирко се намесва: “Защо ще е пак Иван, а да не съм аз?!”. Османлиите отбелязват, че от такова находчиво момче ще излезе добър хекимин. И го вземат. През 1877 г. Кирил М. Вазов завършва с отличен успех цариградския лицей. Бил цели десет години в униформа, когато научава за страшните събития в Сопот, той си купува дрехи на турски офицер и така преоблечен пристига в родния си град, за да помогне на семейството си. После се завръща в Турция и постъпва на определената му работа в болницата Хайдар паша. След четири години Кирил тайно избягва в родината. Оженва се в Стара Загора и там доживява до 87-годишна възраст. Синът му Минчо участва в Балканската война.
ВОЕНЕН ИНЖЕНЕР е изборът на Георги Вазов, за когото се казва, че по памет рождената му дата е 5 януари 1860 г., Богоявление. Той расте буен и палав. Като дете се наранява тежко няколко пъти. При едно от заболяванията си онемява и близо половин година не проговаря. Обаче учението му върви добре. След сопотското класно училище е в габровската Априловска гимназия, сетне в Олтеница. Със започването на освободителната война Георги преминава Дунава и заедно с Алеко Константинов постъпват писари при полковник Никифоров от руската армия. Тук по предложение на свищовския губернатор десетина момчета българчета, сред които е и Георги М. Вазов, са изпратени в Одеското военно училище. През 1880 г. той е произведен подпоручик и зачислен в 1-ва пеша дружина. Следващата година младият офицер се прехвърля в Пловдив, към учебния батальон, но генерал-губернаторът Алеко Богориди го взема за адютант. През 1882 г. поручик Георги Вазов заминава да следва инженерно дело в Русия. Постъпва в генералщабната Николаевска военна академия в Санкт Петербург. Разбрал за ставащите събития по Съединението на България, той се завръща в Пловдив, залавя се да укрепява бреговете на Марица. Но войната пламва от друга страна и капитан Георги Вазов заминава за Сливница. Тук е неговото бойно кръщение. Декориран е с орден “За храброст”. След войната е назначен преподавател по военно инженерство в Софийското военно училище. Участва в детронирането на княз Батенберг и после, преследван, напуска страната. Отсяда в Одрин, боледува, оздравява и отива в Русия. Довършва академичното си образование. Десетина години, все капитан, въпреки че руските му началници са доволни от него (награден е и с два ордена), строи важни военни обекти. Когато през 1896 г. споделя, че иска да се възползва от обявената амнистия, го произвеждат подполковник, предлагат го за орден “Свети Валентин”, който му дава доживотни дворянски права, уговарят го да остане на руска служба… Но двамата заедно с бате си Никола тръгват към татковината. У нас подполковник Георги Вазов допринася много за укрепване на инженерните ни войски. Вместо благодарност българската завист взема връх. Обвинен е несправедливо и през 1909 г. е осъден на 5 (пет) денонощия арест “за превишаване на власт”. Той напуска армията. При четенето на присъдата присъства обичният му, снажен и достолепен брат Владимир. Когато чува нейното начало “осъжда се”, оскърбеният твърд воин Владимир Вазов припада. През Балканската война генерал-майор Георги Вазов е мобилизиран. Става генерал-губернатор в Лозенград. После е преместен началник на Източния сектор при обсадата на Одрин. На 13 март 1913 година той триумфално влиза в превзетата от неговите части прехвалена противникова крепост. Издигнат е до министър на войната. Достига чин “генерал-лейтенант”. В Първата световна война не участва. Смятан от бачо си Иван за гениален, Георги Вазов имал дарбата да пее като славей. Проявява се и като чудесен мемоарист. Умира на 13 август 1934 година.
ЖАДЕН ЗА ПРЕЖИВЕЛИЦИ е петият от братя Вазови, Михаил. Като малчуган той се отплесва и отдалечава доста подир руските войници. Два дни не може да се прибере. Красив, а и краснописец той получава чиновническа служба в столицата, където живее при чичо си Кирко. Бате му Георги в свое писмо го съветва да стане юнкер, после офицер. Двайсетгодишен, на 15 декември 1882 г. той му отговаря, че се отказва “да преследва тази мисъл”. А с оскъдните си спестени средства заминава за Париж, да види свят. Скоро обаче парите му свършват и Михаил Вазов, нямайки друг избор, се записва в Чуждестранния легион, с който заминава за Африка. Отчаян от оказалата се обективна действителност, Михаил моли бате си Иван и благодарение на застъпничеството му се завръща законно в България. Същата година е взет войник в 1-ви пехотен полк. За примерна служба скоро е произведен фелдфебел. През Сръбско-българската война е удостоен с орден “За храброст” и повишен в офицерски чин подпоручик. Следващата година, във връзка със събитията по преврата и контрапреврата с княз Батенберг 24-годишният подпоручик Михаил Вазов загива трагично. След детронацията и възстановяването на престола на княз Александър I хората на Стефан Стамболов започват жестока разправа с участниците в преврата. Когато една разярена шайка търси капитан Георги Вазов, действителен участник в събитията, един “благопристоен” военен от Софийския лагер, разбрал-недоразбрал, услужливо посочва с пръст и извиква: Ето го там Вазов. Озверените преследвачи се спускат към офицера, застанал с гръб към тях, и го повалят с няколко куршума. Убитият се оказва Михаил, а не брат му Георги Вазов.
ГЕРОЯТ ОТ ДОЙРАН, така е широко известен шестият от братята Вазови, Владимир. Роден е на 14 май 1868 г. Учи в родния Сопот, после в Стара Загора, Пловдив и накрая в Софийското военно училище. Завършва го през алрил 1887 г. с чин подпоручик. Служи в Шумен и София. Кара артилерийска школа в Русия. Той е един от най-подготвените артилерийски специалисти в българската армия. Автор е на теоретични трудове в тази област и е участвал в комисии по подбор и закупуване на въоръжение. През Балканската война Владимир Вазов е командир на 4-и артилерийски полк, с който участва в боевете при Гечкенли, Люлебургаз и Чаталджа. В Първата световна война артилерийският специалист полковник Владимир Вазов получава и пехотни назначения командир е на бригада, после на дивизия. През 1918 г. по време на най-горещите неравни боеве, начело на 9-а пехотна Плевенска дивизия, той стоически отбранява Дойраноките позиции и не дава на многочисления противник да пристъпи до окопите им. Раняван е в рамото. Награждаван, също достигнал до чин “генерал-лейтенант”, той напуска армията през 1920 г. Дългогодишен председател е на Съюза на запасните офицери, два мандата е кмет на столицата. През 1936 г. е поканен лично да оглави делегацията на нашето войнство за честванията на съглашенските ветерани в Лондон от лорд генерал Милн. Единствено на него от неприятелските представители е оказана честта британските бойни знамена да бъдат сведени, когато минава край тях. Умира от удар в с. Рибарица, Тетевенско, през 1945 г., където е евакуиран през Втората световна война и където на над три четвърти вековна възраст се учи на дърводелство. ИЗДАТЕЛ на събраните съчинения на Иван Вазов става най-малкият му брат Борис, роден през 1873 г. Изтърсакът на семейството също се ориентира към военната професия. Постъпва юнкер и през 1893 г. на Илинден е произведен подпоручик. Изпратен е да служи в 4-и артилерийски полк. Тук след 3 години и 5 месеца е произведен поручик, обаче младият офицер решава да напусне армията. Седмият от братята Вазови записва и завършва юридическо образование. Защитава докторат по право. Когато пламва Балканската война, поручик Борис Вазов отново облича военната униформа и заминава на фронта. В едно свое писмо най-големият от братя Вазови, Иван, на 8 ноември 1912 г. пише до генерал Георги Вазов: “Любезний брате, Получих днес писмото ти, в което пращаш поклон на мама. Уви, тя се помина на 6-ий того в 6 и 1/2 часа вечерта… От Владя сме получили писмо от Люлебургаз от 27 октомврий. Той и Борис биле здрави и живи. Борис особено се отличил… Минчо, братовият ни Кирков син, бил ранен.” Поручик Борис Вазов в боевете наистина проявява героизъм. Затова и е удостоен с орден, а в разгара на Междусъюзническата война, на 28 юли 1913 г. е произведен капитан. Във военната история на България, мъжете от сопотското гнездо оставят врязани завинаги. Двамата генерали олицетворяват два от най-величествените върхове на българския воински дух: Одрин и Дойран. Стиховете на великия поет също обезсмъртяват тези два подвига, както и повечето от победите на българското оръжие във войните за национално обединение. Това е пък неговото лично, литературно ратно дело. Със своите съдби синовете на Съба и Минчо Вазови потвърждават думите на онзи велик пълководец, който бе заявил: “Като сме станали войници, ние не сме престанали да бъдем граждани”. Щом сме граждани, гласи техният пример, ние докрай оставаме и воини на своето отечество!
Е, надявам се, Любоо тази да е по-изчерпателната информация!
Не вярвайте безрезервно на уики!
--------------------------------------------------------------------------------------------------
Идеалният човек не пие, не пуши, не прелюбодейства и ... не съществува.
Редактиран 1 път(и).Последна редакция на 2010-02-20 18:00 от elissa.
:]*drink1*
