Не може да минем без нашите класици.
ЧУДОМИР
Юряяя!
То беше някога. Где такива хора и такива произшествия сега!
Нямаше партии тогава, нямаше партизани, нямаше закони за задължително гласуване - кой за когото си искаше, за него си спускаше бюлетина. Комуто пък не дохождаше и на ум даже за избори, като на дяда Рача Чобана, стоеше си горе в планината при козите, свирукаше си с тънка свирка кокаляна, дялкаше си с тънко ножче шарени хурки, живееше си на свобода и чист въздух н никой не го диреше, никой го не търсеше.
С години не слизаше в село. Забравил беше и сряда, и петък, и празници и ако му донесяха горе шарено яйце, да речем, ще се сети, че е Великден, ако му донесяха варено жито, ще познае, че е задушница.
Нито беше учен, нито от писмо разбираше, но от стара майка дете беше козарят и рядко от устата си отърваше приказка, ама речеше ли я, ръб ще улови и на място ще тропне като четвъртит камък на нов зид.
Седят си някоя вечер например в колибата край огъня със сестриника си Тодора и той се мъчи да шари с кенета и тройни обръчи кокал от ребро за новата си чанта. Гледа го дядо Рачо изпод рунтави вежди, криви устни и му дума:
- Не става вечер това нещо, момчеее! Тънка работа е то! Остави го за утре и лягай да спиш, защото денят се смее на нощната работа. Ами! Смее се! Тъй да знайш!
Други път пък, както си пуши през някой ясен божи ден, изведнъж лулата му ще почне да цвърчи. Ще я извади от устата си старецът, ще я изтръска, ще почне да я чисти с клечка и ще подвикне пак на Тодора:
- Тошко! Тошко бе! Я мини изотзад през дренака, качи се горе на рътлината и извикай на козите да се насочат надолу, към кошарите. Хем да си пасат хайванчетата, хем да слизат полека-лека надолу, че времето ще се развали скоро.
Тодор го загледа, загледа учудено, почеше се и някак недоверчиво попита:
- Че отде познаваш бе, вуйчо? Кой ти каза ?
А дядо Рачо се подсмихне под мустак и дума:
- Познавам. Лулата ми рече. Не я гледай, че не струва грош. Много знае тя, много е патила.
И като я мушне в големия силях, ще дигне пръст и ще добави:
- Запомни и забележи: цвърти ли ти лулата, мокри ли ти се солта в захлупа, стискат ли ти много цървулите, хапят ли люто мухите, играят ли гаргите, бухат ли нощем бухалите в ниските места, лягат ли си вечер кокошките по-рано от други път, пеят ли лъжовни петли, къпят ли се врабците, сърбят ли те ушите и почне ли да ти се дреме, ей тъй, без нищо, да знаеш, че времето ще се развали.
Тодор пули очи и го гледа още по-учудено, кимне след това с глава, надигне се и без да каже нещо, поеме нагоре из дренака.
Такъв беше дядо Рачо Чобанът. Тъй си живееше като горско пиле из усойните и по чукарите на Самодивец и мъдри думи думаше, ама от политика, от закони, от избори не отбираше нищичко.
Не щеш ли, един ден му пратиха хабер по Тодора, че трябва да слезе в селото да гласува. Такъв закон излязъл, такава наредба наредили - щом има избори, всеки,мъж трябва да гласува. Инак - глоба голяма!
Мъркал старият козар, пухтял, сърдил се, па като разбрал, че и три кози няма да му стигнат да плати глобата, ако не иде, стегнал се и поел за село с ямурлука, с гегата на рамо, със силяхлъците на пояс и двете кози кожи на бедрата.
Като стигнал в село, не се отбил и в къщи даже, а, направо отишъл в общината да си свърши работата, че тогава. Оттам го препратили в училището, където ставал изборът.
Влязъл дядо Рачо плахо-плахо, свалил гегата от рамо и като всеки глух човек извикал силно:
- Помози ви бог, момчетааа!
- Дал ти бог добро, дядо Рачо! Добре дошъл, добре дошъл! - обадили му се двама-трима.
- Викали сте ме нещо, ми каза наш Тодор отзарана. Глоба имало, кай, ако не дойда, и аз, ща не ща, пристигнах, ама за какво ме викате, и аз не зная!
- Ний не те викаме, а законъъът, законът те вика - му рекъл председателят на бюрото.
А старецът, нали не чува, стои си прав на едно място, гледа на шарено и не знае где да си дене ръцете.
- Да гласуваш те викаме, да гласуваааш!.... Гласа си да дадеш, та кмет и съветници да изберем!
- Кое кайеш? За глас ли нещо спомена?
Председателят се доближил до него, навел се над ухото му и за да го разбере по-добре, извикал му още по-високо:
- Дядо Рачооо - рекъл, - ще влезеш ей тука, в тъмната стаичка, и ще си пуснеш гласааа. Гласа си ще пуснеш! Разбра ли?
- Хоо... - кимнал с глава старецът. - Това ли е било цялата работа! За това ли ме карате половин ден път да бия? Гледай ти закони! Гледай ти наредби и хорски измислици! Гласа, а? Че да го пусна - рекъл, - що да го не пусна, нали ще отърва глобата?
И като се намъкнал в тъмния ъгъл, окашлял се, опънал шия и изревал, колкото сила има, три пъти, та пръснал бюлетините като перушина из стаята:
- Юряаа!... Юряааа!... Юряаааа!-...
Пуснал си цял-целеничък гласа човекът, изгледал ги самодоволно, метнал гегата на рамо и поел накъм вратата...
То беше някога. Где сега такива гласовити хора по нас?
