Архитектура и градоустройство на Пловдив
Античните и ранносредновековни архитектурни паметници в Пловдив създават неговата неповторима атмосфера, но за функционирането на съвременния град те не са от значение, с изключение на Античния театър. Все пак, отправна точка за развитието му остава Трихълмието и равнината на юг и изток от него.
Началото на по-осезаемо градоустройство от османски тип можем да търсим в средата на ХV век, когато в център на новата градска координатна система се превръща изградената върху основите на средновековна църква Джумая джамия, а един исторически пласт по-надолу - върху северната дъговидна част на античния Римски стадион. Оттук започва главната търговска улица, която на север стига до моста на река Марица. На северния бряг е създаден нов квартал с конюшня и ханове. Управлението на града се разполага на южния бряг от западната страна на търговската улица, а от източния - занаятчийския квартал "Капана". Това търговско административно ядро на град Пловдив определя и основната градска ос север-юг. От този период са запазени много обществени и култови сгради: Джумая джамия, часовниковата кула на Сахаттепе, Мевлеви хане (днес ресторант "Пълдин"
, Чифте баня (днес Център за съвременно изкуство).
В епохата на българското Възраждане (ХVІІІ-ХІХ век) в самобитен български стил се строят предимно жилищни и църковни сгради върху Трихълмието ( днес Стария Пловдив). Най-забележителните пловдивски възрожденски къщи са: къщата на Мавриди (известна днес като къща "Ламартин"
, къщата на Георгиади (днес Музей на Възраждането).След Освобождението през 1878 г. градоустройството се поема от дипломирани инженери и архитекти - отначало австрийци, италианци, чехи, французи, а след 1890 г. - и българи. Прослойката на младото българско чиновничество инвестира в строежи по южния бряг на Марица: двете големи обществени сгради - Областното събрание (музей на Съединението) и Мъжката гимназия (днес Хуманитарна гимназия "Св. св. Кирил и Методий"
. През 1892 г. за първото българско земеделско-промишлено изложение Люсиен Шевалас създава на мястото на старото турско гробище, южно от Сахаттепе, прекрасна градина върху 80 декара площ. След края на изложението с княжески указ тя е наименувана "Цар Симеон" и е дарена на пловдивчани.
Явен сблъсък на мистичния ориенталски изглед на Пловдив с новия европейски идеал е утвърдения през 1896 г. пръв градоустройствен план на инженер-архитекта Йосиф Шнитер. На него дължим трилъчевото свързване на жп гарата с центъра, рамката от булеварди, очертаващи днешната централна градска част, идеята за озеленяване на хълмовете и най-вече съобразяването със съграденото от предците.Така Пловдив се превръща в урбанистичен феномен на прехода от османско средновековие към европейска модерност.
От началото на ХХ век до 30-те години определящо в пловдивската архитектура е влиянието на сецесиона с изобилие от декоративни елементи. Най-характерните сгради от този период се намират в участъка от Централна жп гара по днешната ул. "Иван Вазов" и главната улица до площад "Джумаята". Развитието на града излиза извън контрол, когато след Ньойския договор в края на Първата световна война, в Пловдив пристигат вълни от бежанци от Тракия, Македония и Родопите, и бездомническият въпрос намира стихийно решение чрез самоволно заемане на парцели и строителство без архитектурни планове и регулация. Усилията в преодоляване на градоустройствения хаос се спъват и от катастрофалния земен трус през 1928 г., когато са разрушени повече от една трета от сградите.
Нов градоустройствен план се изготвя през 1944 г. от немския проф. Херман Янзен, но той не е реализиран, заради промяната в обществено-политическото устройство на България.След 1944 г. архитектурните конкурси през 50-те години показват търсена близост с тогавашната сталинистка архитектура без да вземат под внимание пловдивската традиция и даденост. Разрастването на града като промишлен център през 60-те години поставя нови задачи като уплътняване на съществуващата градска територия, чувствително завишаване етажността на сградите, свързване на новите жилищни комплекси с промишлените зони. Като общо решение на тези две задачи се появява генералният план на Пловдив от 1968 г. Негов основен недостатък е пренебрегването на река Марица като елемент от градския център, но по този план гр. Пловдив се развива и до днес. Ярък пример в него е надлез "Родопи". След доста бездушните архитектурни решения в последните десетилетия на миналия ХХ век, днес Пловдив е в търсене на своето специфично лице.
Пловдивската градоустройствена архитектурна мисъл е изправена пред голямото предизвикателство за възстановяване на естествено полезния и човеколюбив подход в развитието на древния и вечен град Пловдив.
