За благотворителността, измамите и празните обещания
Мразим депутатите, но не и системата, която прави възможно тяхното безсмислено битие
от Нора Стоичкова
Повечето от депутатите в парламента са ми лични познати и, уверявам ви - много свестни хора има сред тях. Някои дори са умни. Други пък са се доказали като експерти в своята област. Трети са изключителни въжеиграчи, което, съгласете се, изисква фино чувство за баланс. Каквото не всеки от нас обладава. Четвърти са състрадателни хора, които обичат да помагат. И не е вярно, че само на близките си или пък на тези, които им плащат.
Това, което не спира да ме учудва, е как така толкова свестни и приятни хора поотделно могат да образуват такова изключително тъпо множество. Надарено с невероятен гьонсуратлък.
Който му позволява да обещава щедро по 10% от заплатите си за богоугодните каузи на "Биг брадър". Тъпче се в кадър Емил Кошлуков с Ивайла Бакалова за малко безплатен политически пиар пред многомилионната аудитория на риалитито по Нова тв. И накрая се оказва, че само шепа депутати – предимно десни, са спазили обещанията си. И така вместо очакваните над 50 000 лв. за подпомагане на деца в беда, депутатството е внесло едва десетина хиляди лева.
Както казва Макиавели – обещавайте, братя, това нищо не струва. Прави впечатление, че лептата за благотворителността не са внесли ония депутати, които най-напред се бутаха в раменете на Кошлуков.
Не че е задължително човек да се занимава с благотворителност. Дълги години наивно вярвах, че левчетата, които пусках на просяците, ще им помогнат поне малко в живота. Най-любим ми беше оня изключителен музикант с гайдата, който сега стратегически се е дислоцирал в градинката до парламента. Винаги отделях по няколко минути да го послушам, за да му покажа уважението си към неговото изкуство, и после му пусках паричка.
Докато един ден не осъзнах, че един такъв събрат изкарва почти двойно моята заплата. Докато не се погнусих от противния факт, че просещите дечица са част от мафиотизирана общност, експлоатираща безпощадно детския им свят.
Спрях да давам пари и на онези изключително досадни „врачки”, да не кажем джебчийки, които се навъртат край паркингите на площад „Александър Батенберг” и площад „Света Неделя”. И които за някой лев ти гледат на каквото пожелаеш.
А пък ония дечурлиги, които се мятат като пантери на предното стъкло на колата ми по софийските кръстовища, уж да го чистят, всеки момент ще отнесат яки шамари. Хващам се напоследък, че пет пари не давам за тяхната съдба. Вече. А би трябвало независимо от всичко човек да остава състрадателен. Защото понякога стават и грешки.
Чудя се дали депутатите ни не изпитват същото, гледайки отвисоко как плебсът напира с всички сили към пластмасовия си кремвирш, и затова да са тъй нечувствителни. Дали наличната многопартийна система, която навъди във времето над 300 брокерски партии в политическото пространство и това всъщност не обезличи ли тотално народното представителство. На принципа на т.нар. fast food култура, където достъпността на хамбургера го превърна в същинска отрова за човешкия организъм.
Или пък възможността да си платиш и да станеш депутат. За да си оправиш положението, за да отървеш затвора или пък да си намериш готин съпруг. Дали тъкмо леснотията на това да си политик не докара словосъчетанието „Народно събрание” да звучи низко, мерзко, тъпо.
В зората на демокрацията депутатската тъпотия, интелектуална и експертна немощ бяха обясними и донякъде простими. 20 години по-късно единствената промяна на площад „Народно събрание” 1 е, че народното представителство е облечено по последна мода и пълно с безсмисленото присъствие на редица красавици и хубавци.
Поне радват окото, ще кажете. Не, вече и това не правят. Като кърлежи са, само смучат човешка кръв. Един такъв представител ни струва годишно само като заплата – 18-20 хил. лева. Ами безплатният превоз напред-назад по света и у нас? А файда – никаква.
Банално ще е да кажа, че ние сме си виновни. А и не е докрай вярно. Не сме виновни например за това, че всеки, като се увърти във властта и парите, заприличва на прасе в копаня. Независимо от личните му качества. Просто алчността и лакомията на никого не прощават. Както се видя дори и на Съединените американски щати.
Не сме виновни също и затова, че още от пелени ни учат как да бъдем жертви, а не воини. Самостоятелни личности, които знаят цената на свободата и могат да я платят. Не сме съвсем виновни и за дефектите на демократичната система, която се оказва изцяло в услуга на престъпниците. В крайна сметка какъв по-добър пример има по света.
Навсякъде, където контролът е занижен, корупцията цъфти с пълна сила. Разликата между белия свят и нас е само в размера на пачките, които се присвояват. Виновни сме обаче в едно: въпреки че осъзнаваме какво влияние имат деформациите в обществената система върху собствения ни живот, ние оставаме пасивни.
Протестираме само в краен случай. От мързел, разбира се. Защото така сме научени от деца. Да си траем, когато на някоя друга муха пият кръвта. Защото наивно си мислим, че ние собствено изобщо не сме мухи. Докато пърхаме безпомощно залепени на същата мухоловка.
clap: clap: clap:
