На 10 ноември 1989 година вечерта с приятели си пиехме в една кръчма, когато дойде един познат и ни съобщи, че Тодор Живков е паднал. Той беше кука, ченге, агент и не повярвахме. Мислехме, че или се шегува, или иска да види кой ще се зарадва най-много, та да си напише рапорта до службите. Тогава мнозина от нас смятаха, че Тодор Живков не само е несменяем, но е и безсмъртен. Като гледам сега какво става, май ще излязат прави.
Обаче, тогава, на 10 ноември 1989 година, това се оказа вярно. Тодор Живков беше паднал. Показаха го по телевизията. Радост настана в цяла България. Сега немалко хора въздишат по Живков и живковите времена, но тогава почти нямаше човек, дето да не се зарадва истински и от сърце. Беше омръзнал на всички и се надявахме, че когато той се махне, пред нас ще се отворят новите времена, че ще заприличаме малко ако не на Холандия и Белгия примерно, но поне на Кипър и Малта. После се разбра какво всъщност е станало: едно крило на БКП прецака друго крило на БКП с прякото участие и с помощта на съветското посолство в България. Другарят Петър Младенов смени другаря Тодор Живков, а другарят и на двамата другарят Георги Атанасов остана министър-председател до 8 февруари следващата година, когато го смени другарят Андрей Луканов. Днес няма никакво съмнение, че на 10 ноември 1989 година беше извършен преврат в Българската комунистическа партия и в държавата. Това, което е спорно, е дали през всичките 22 години след 1989-а всъщност не са ни управлявали различни крила на комунистическата партия. Ама и това ще разберем някой ден. На 10 ноември преди 22 години започна ново летоброене за България: почти веднага след това беше възстановена многопартийната система, хората получиха право на свободно придвижване и заселване, печатът и изобщо медиите се освободиха от идеологическия контрол, частната собственост и частната икономическа инициатива бяха разрешени от закона. Във външнополитическо отношение България, макар и с лъкатушения, се ориентира към Запада. Това едно. Но зад тези големи промени остана скрито друго: 10 ноември беше стартът на трансформацията на комунистическата върхушка. Тя формално се раздели с част от монолитната си дотогава политическа власт, но, и сега това се вижда хубаво, успешно я превърна в скрита власт. Това, което не свършихме като хората през последните 22 години, е, че позволихме на комунистите да доминират през по-голямата част от това време, ако не и през цялото. Партията им се смени кожата, те си смениха принципите и убежденията, при това няколко пъти, но целта им си остана една и съща: каквото и да става, те да се отгоре. “Наши” хора бяха поставени навсякъде, икономиката е нагласена и дирижирана, монополна и грабителска, картите са раздадени, а когато стане дума, че не трябва да е така, те се хилят и думат: Демокрация. Пазарна икономика. Нали това искахте. Не. Не искахме това. В останалите страни от т.нар. социалистически лагер управляващите комунистически партии преживяха сложни промени, подобни на тези в обществото и държавата; те бяха принудени да се състезават за избирателите и за властта и затова се променяха, идваха нови хора, необременени от миналото. БКП, сега БСП, не се променяше. Или ако се променяше, това беше заради външен натиск, за пред света. Вътре властта й беше гарантирана. Без Тодор Живков всичко продължи по живковски. Затова и днес, макар да имаме формална демокрация и уж призната от ЕС пазарна икономика, продължаваме да сме бедни, обезверени, продължаваме, както беше писал поетът, да “чакаме и ний ред за свобода”.
Толкова години вече.
