Р Е Ш Е Н И Е
№ 13
Гр. София, 29.01.2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, 1 състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и девета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ИРИНА ПЕТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
БОНКА ЙОНКОВА
при секретаря М. Иванова и с участието на прокурора Славов разгледа докладваното от съдия Йонкова гр. дело № 2708 по описа за 2008 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК /ДВ бр.59/2007 г., в сила от 01.03.2008 г./ във вр. с пар.24 от ПЗР на ГПК.
С решение от 03.10.2008 г. по гр. д. № 3229/2008 г. на СГС, І ГО, 9 състав, е разпоредено незабавно връщане в Република П., на основание чл.12 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 25.10.1980 г., ратифицирана от Република България със закон от 21.02.2003 г. в сила от 01.08.2003 г., на децата Н. М. В., род. на ...... г., и П. Б. В., род. на ..... г. от родители Б. Б., жив. в Република П., гр. В., и баща Т. Б. В., жив. в РБ, гр. А..
Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника /заинтересувано лице по см. на пар.24 от ПЗР на ГПК/ Т. Б. В. като неправилно. Във въззивната жалба се излагат доводи, че обжалваното решение е постановено при отсъствие на предпоставките на чл.3 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 25.10.1980 г. и при наличие на отрицателни предпоставки от кръга на визираните в чл.13 от Конвенцията за връщане на малолетните деца Н. и П. в Република П., поради което е незаконосъобразно и подлежи на отмяна. Релевират се доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждане на делото в първоинстанционния съд, довели до нарушаване правото на защита на жалбоподателя в процеса. Предвид изложените в жалбата доводи, жалбоподателят моли да бъде отменено обжалваното решение и да бъде постановено друго, с което да се откаже връщане на децата в Република П..
Въззиваемата страна МП на РБ в качеството на представител на молителката в производството по пар.24 от ПЗР на ГПК Б. Б. и лично молителката Б. Б. оспорват жалбата като неоснователна и изразяват становище, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Представителят на САП – прокурор Сл., изразява становище, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу подлежащо на обжалване, валидно и допустимо съдебно решение, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
САС, 1 състав, след преценка на изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на събраните в процеса доказателства, приема следното :
Производството по гр. д. № 3229/2008 г. е образувано пред СГС по молба на МП на РБ, подадена в качеството му на централен орган по см. на чл.6 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 25.10.1980 г. /наричана по-долу „Конвенцията” и „Хагската конвенция”/ като представител на Б. Б. – гражданка на Република П., жив. в гр. В.. Със същата молба е отправено искане по реда на Хагската конвенция за връщане в Република П. на малолетните деца Н. М. В. и П. Б. В., родени в П. съотв. на ..... г. и на ..... г. от брака между Б. Б. и Т. Б. В. – гражданин на РБ, жив. в гр. А.. В молбата на Б. Б. по чл.8 от Конвенцията са изложени твърдения, че децата са имали обичайно местопребиваване в Република П., гр. В., и че на 02.04.2008 г. са отведени без знанието и съгласието на молителката – тяхна майка, от П. в Б. от техния баща – Т. В., който отказва връщането им в държавата по обичайното им местопребиваване и препятства личните отношения между майката и децата. Предвид изложените твърдения и позовавайки се на чл.3 и сл. от Конвенцията, молителката Б. Б. е поискала чрез МП на РБ българският съд да постанови незабавно връщане на двете деца в Република П..
Заинтересуваното лице – ответник по молбата, Т. Б. В. оспорва молбата като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена. Противопоставя възражения, че не е налице незаконно прехвърляне и задържане на децата по см. на чл.3 от Конвенцията и че са налице основанията на чл.13, ал.1, б.”а” и „б” от Конвенцията за отказ от връщане на децата в държавата по обичайното им местопребиваване – Република П.. Твърди, че към момента на прехвърляне на децата от П. в България молителката Б. Б. не е упражнявала ефективно родителските си права върху тях като предпоставка по чл.3 от Конвенцията за прилагане на разпоредбите на Конвенцията към процесното правоотношение, както и че поведението на молителката създава сериозна опасност връщането на децата да ги постави в неблагоприятна ситуация – основание по чл.13, ал.1, б.”б” от Конвенцията да се откаже връщане на децата в П..
От приетите по делото писмени доказателства – удостоверения за сключен граждански брак и за раждане, се установява, че Б. Б. – В. и Т. Б. В. са сключили граждански брак на 09.10.1999 г. и от този брак са родени децата Н. М. В., род. на 22.11.2000 г., и П. Б. В., род. на 08.05.2002 г. Безспорно е, че от момента на сключване на брака и съотв. на раждането на децата съпрузите и малолетните им деца са живели в гр. В., Република П.; че бракът между родителите не е прекратен и че родителите не са лишавани от родителски права. В първоинстанционното производство е представено извлечение от Семейния кодекс на Република П., от което е видно, че според чл.93 и чл.95 от Кодекса, правото на родителска власт върху децата принадлежи и на двамата родители, като тази власт обхваща специално задължение и право на родителите да изпълняват грижата върху детето и да го възпитават.
Не се спори по делото и от депозираните пред съда обяснения на Б. Б. и Т. В., както и от свидетелските показания, събрани в първоинстанционното и във въззивното производство, се установява категорично, че до 02.04.2008 г. децата Н. М. В. и П. Б. В. са живели в семейното жилище на родителите си в гр. В., П., и че на 02.04.2008 г. са отведени от там и са прехвърлени в РБ от техния баща Т. В., без знанието и съгласието на майката Б. Б.. Безспорен е и фактът, че от 02.04.2008 г. до датата на съдебното заседание пред въззивната инстанция – 22.01.2009 г., децата живеят в дома на баща си в гр. А., а от обясненията на страните и от свидетелските показания се установява, че бащата препятства осъществяването на контакти по телефона и лични срещи между децата и тяхната майка.
От фактическа страна по делото няма спор, че към момента на прехвърляне на децата от П. в България майката Б. Б. е отсъствала от дома си в гр. В. и че през м. март 2008 г. тя е заминала в чужбина /о-в М., Испания/, за да работи. Ответникът Т. В. твърди, че майката не е упражнявала ефективно родителските си права върху децата към момента на отвеждането им от П., поради което прехвърлянето на децата в България без нейно съгласие не е „неправомерно” по см. на чл.3, б.”б” от Хагската конвенция. От обясненията на молителката и на ответника, депозирани пред двете съдебни инстанции, и от показанията на разпитаните свидетели П. Б. – син на Б. Б., М. В. – майка на Т. В., и Й. Я. – съседка и семейна приятелка на Б. Б. и Т. В., се установява, че през 2007 г. Б. Б. е пребивавала двукратно за периоди от един месец и пет месеца на о-в М.; Първото й пребиваване е било с цел посещение на образователен курс, а второто – с цел работа; Пребиваванията са осъществени със съгласие на съпруга Т. В., тъй като семейството се е нуждаело от финансови средства и Б. е заминала на работа, за да подпомогне осигуряването на такива средства; През м. март 2008 г. Б. Б. отново е заминала за о-в М., за да работи. Спорно е дали заминаването през м. март 2008 г. е станало със съгласието на съпруга Т. В., тъй като обясненията на страните и показанията на свидетелите относно този факт са противоречиви. Настоящият съдебен състав обаче намира, че съгласието на Т. В. е ирелевантно за настоящото производство, доколкото от показанията на свидетелката Я. – единственият незаинтересован свидетел по делото, може да се направи категоричен извод, че заминаването на Б. Б. през м. март 2008 г. е било с цел работа и набавяне на средства за издръжка на семейството. Съдът не обсъжда обясненията на ответника Т. В. и показанията на свидетелката М. В.– негова майка, относно поведението и действията на Б. Б. по време на пребиваването й в чужбина, тъй като обясненията не са подкрепени от доказателства и възпроизвеждат лични мнения и съмнения на ответника /както той сам е заявил във въззивната жалба/, а показанията на свидетелката В. в същия смисъл са заинтересовани и не се ползват с доказателствена стойност в процеса. От посочените обяснения и показания могат да се правят изводи за наличие на лични конфликти между Б. Б. и Т. В., които са релевантни за съпружеските отношения помежду им, но са без значение за производството по чл.12 и сл. от Хагската конвенция. Същевременно от показанията на свидетелката Я. по категоричен начин се установява, че Б. Б. се е грижила всеотдайно за децата си преди и след заминаванията и завръщанията си от чужбина, както и че причината, поради която след пристигането си от о-в М. в края на м. март 2008 г. тя не се е върнала в семейното жилище в гр. В., където са се намирали децата й, а е отседнала при близките си в гр. Д., е свързана с възникналите по време на престоя й в чужбина конфликти с Т. В. и със заболяване на нейната майка. Свидетелката обяснява, че Б. се обадила на Т. В. и на децата от гр. Д., за да ги уведоми, че ще се върне във В. след една седмица, но няколко дни преди указания от нея ден за връщане Т. В. отвел децата в Б. Съдът кредитира показанията на свидетелката Я. като обективни, последователни и основани на непосредствени възприятия за фактите, до които се отнасят. Анализът на тези показания обосновава категоричен извод, че неупражняването на непосредствени грижи за децата от страна на молителката към момента на прехвърлянето на децата от П. в Б – 02.04.2008 г., не е последица от нейно неправомерно поведение, бездействие или незаинтересованост, а се дължи на обстоятелства, свързани с поведението на ответника, с възникналите между съпрузите конфликти и с неблагоприятна ситуация /заболяване на близък/ в семейството на Б. Б..
Ответникът Т. В. твърди, че дори да е осъществил „незаконно прехвърляне” по см. на чл.3 от Конвенцията на децата от П. в Б, те не следва да бъдат връщани в П., тъй като поведението на молителката – тяхна майка ще ги постави в неблагоприятна ситуация и ще ги изложи на опасност от физическо или психическо увреждане поради факта, че последната страда от алкохолна зависимост и поведението й застрашава здравето, сигурността и възпитанието на Н. М. и П. Б.. Твърденията за алкохолна зависимост на Б. Б. са подкрепени единствено от показанията на свидетелката М. В. – майка на ответника, които съдът не кредитира поради очевидната им необективност и заинтересованост на свидетелката от изхода на делото в полза на сина й. Действително, молителката Б. Б. признава в обясненията си, че се е намирала в състояние на алкохолна зависимост и че за преодоляване на тази зависимост й е имплантиран медикамента „Есперал”, което се потвърждава и от свидетелските показания на сина й П. Б.. Молителката обаче заявява, че изпадането й в състояние на зависимост от алкохол е станало след смъртта на първия й съпруг през 1998 г. и че тогава й е имплантиран „есперал”, за да преодолее зависимостта, след което никога впоследствие не е била зависима от алкохол и не е употребявала големи количества алкохол. В подкрепа на тези обяснения пред въззивната инстанция са представени и приети неоспорени от ответната страна медицински удостоверения, издадени от медицински клиники в П., от които се установява, че Б. Б. не страда и не е лекувана от алкохолна зависимост и/или от психическо заболяване. Обясненията на молителката се подкрепят изцяло и от показанията на свидетелката Я., която заявява, че с Б. са съседи от около 10 години и близки приятели от 2006 г. и че никога не я е виждала пияна и не знае да има проблеми с алкохола. Ответникът не е доказал с допустими доказателствени средства, че с поведението си Б. Б. застрашава здравето, сигурността и възпитанието на децата, с оглед на което съдът приема твърдените в този смисъл обстоятелства за неистинни. Освен изложеното, следва да се има предвид и факта, че дори да бе доказана евентуална зависимост на майката от алкохол, при липса на доказателства, че тази зависимост се е отразявала върху поведението й спрямо децата и върху грижите за тяхното отглеждане и възпитание и че с действията или бездействията си молителката е застрашавала психическото и/или физическото състояние на децата или изобщо че ги е поставяла в неблагоприятна ситуация, алкохолната зависимост не може да обоснове извод за съществуване на предпоставките по чл.13, ал.1, б.”б” от Конвенцията, на които се позовава ответникът.
По делото е приет социален доклад, изготвен от Дирекция „Социално подпомагане” – гр. А., според който децата Н. М. и П. Б. се отглеждат от бащата Т. В. и от родителите му в гр. А. при отлични условия, като са им осигурени необходимите материални и нематериални блага за нормалното им развитие; Децата са приспособени към средата, в която живеят, и са привързани към баща си.
Децата са разпитани от първоинстанционния съд в присъствието на психолог и социален работник, като от протокола от с. з. на 24.09.2008 г. е видно, че обясненията им сочат на силна привързаност и към двамата родители, независимо от заявените предпочитания да бъдат с баща си и нежеланието им да се върнат в П.. Настоящият съдебен състав не е обвързан от тези обяснения, предвид възрастта на двете деца /8 г. и 6 г./, изявленията им пред съда, че преди съдебното заседание са „разигравали” заедно с баща си съдебен процес, и мнението на детския психолог, подпомогнал разпита им, че те са под силно влияние на възрастни хора, внушили им отговорите, които трябва да дадат пред съда.
В хода на производството е представено постановление от 22.04.2008 г. на Районен съд – В., с което в рамките на съдебно производство относно упражняването на родителските права върху децата Н. М. В. и П. Б. В., образувано по молба на майката Б. Б. и висящо пред компетентен съд в Република П., е постановено, че до завършване на производството за място на престой на малолетните деца се определя мястото на престой на тяхната майка Б. Б.. Постановлението е придружено със свидетелство, определено в чл.39 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г., издадено от Районен съд – В., с което е удостоверено, че постановлението е изпълнимо съгласно законите на държавата-членка по произход и че въз основа на него децата следва да бъдат върнати при майката Б. Б. – В..
От приложените към гр. д. № 3229/2008 г. на СГС, І ГО, 9 състав, призовки, протоколи и съдебни книжа, се установява, че ответникът Т. В. е призован за съдебното заседание на 24.09.2008 г. по телефона на 15.09.2008 г. Същият се е явил лично и е участвал в заседанието, като не се е противопоставил на разглеждането на делото, а преди приключване на заседанието е заявил изрично, че няма искания за представяне и събиране на други доказателства.
Съдът не обсъжда останалите доказателства по делото, тъй като намира, че те са без доказателствено значение за изхода на производството.
При така установените обстоятелства по делото съдът приема следните правни изводи :
Съдът е сезиран с молба с правно основание чл.12, ал.1 вр. с чл.3 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 1980 г. /приложима в отношенията между РБ и Република П./ за връщане на малолетни деца в държавата по обичайното им местопребиваване. Молбата е подадена по реда на чл.8 от Конвенцията от майката Б. Б. – В. – гражданка на Република П., и се основава на твърдения, че малолетните деца Н. М. В. и П. Б. В., родени от брака й с ответника Т. В. – български гражданин, са прехвърлени и задържани незаконно по см. на чл.3, ал.1 от Конвенцията в Република България от бащата Т. В..
Прехвърлянето или задържането на дете се счита за незаконно, съгл. чл.3 от Конвенцията, когато е извършено в нарушение на правото на упражняване на родителски права, регламентирано от законите на държавата, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди прехвърлянето или задържането му, и по това време същото право е било ефективно упражнявано или би било упражнявано така, ако не е било извършено прехвърлянето или задържането. В случай на незаконно прехвърляне или задържане на дете в чл.6 и сл. от Конвенцията е предвидена специална процедура за съдействие на лицето, което се позовава на незаконно прехвърляне и задържане, с цел да се осигури връщане на детето в държавата по обичайното му местопребиваване. Според чл.12, ал.1 от Конвенцията, когато детето е било незаконно прехвърлено или задържано и от датата на подаване на молбата за връщането му пред компетентен съдебен или административен орган на договарящата държава, в която то се намира, е изтекъл период от време, по-малък от една година от датата на незаконното прехвърляне или задържане, съответният орган разпорежда неговото незабавно връщане. Предпоставките, при които компетентният орган на замолената държава може да откаже връщане на детето, независимо от наличие на условията по чл.12 вр. с чл.3, са посочени изрично в чл.13 на Конвенцията. Тези предпоставки подлежат на доказване от лицето или институцията, която се противопоставя на връщането на детето, и се свеждат до неефективно упражняване на родителските права по време на прехвърлянето или задържането от лицето, натоварено с грижата за детето, до дадено съгласие от същото лице за прехвърлянето или до последващо приемане на осъщественото прехвърляне /ал.1, б.”а”/ и до наличие на сериозна опасност връщането на детето да го изложи на заплаха от физическо или психическо увреждане или да го постави в неблагоприятна ситуация /ал.1, б.”б”/.
От събраните в процеса доказателства по категоричен начин се установява, че обичайното местопребиваване на малолетните деца Н. М. и П. Б. до датата на прехвърлянето им в РБ – 02.04.2008 г., се е намирало в гр. В., Република П., където са родени децата и където те са живели с родителите си. Установено е и обстоятелството, че на 02.04.2008 г. бащата Т. В. е прехвърлил двете деца от държавата по обичайното им местопребиваване – П., в Б, където те се намират понастоящем, като прехвърлянето е извършено без знанието и съгласието на майката Б. Б.. Прехвърлянето и задържането на децата без знание и съгласие на майката е основанието, на което последната е сезирала българския съд по реда на чл.8 и сл. от Хагската конвенция с искане да бъде постановено незабавно връщане на децата в държавата, където се е намирало обичайното им местопребиваване преди прехвърлянето – Република П..
Незаконното прехвърляне и задържане на дете по см. на чл.3 от Конвенцията, както бе посочено по-горе, предпоставя кумулативно наличие на предпоставките, визирани в б.”а” и б.”б” на ал.1 от чл.3 на Конвенцията, а именно : 1/ задържането да е извършено в нарушение на правото на упражняване на родителските права, предоставено съвместно или поотделно на лице, институция или друг орган, съгласно законите на държавата по обичайното местопребиваване на детето непосредствено преди прехвърлянето или задържането; и 2/ по време на прехвърлянето или задържането това право да е било упражнявано ефективно съвместно или поотделно или би било упражнявано по този начин, ако не е било извършено прехвърлянето. За целите на Конвенцията „право на упражняване на родителски права” включва правата, свързани с грижите за личността на детето и по-конкретно с правото да се определи местопребиваването му – чл.5 от Конвенцията. От представените по делото доказателства относно приложимия в Република П. закон, регламентиращ родителските права върху малолетни деца, се установява, че упражняването на родителските права върху малолетните деца Н. М. и П. Б. към датата на прехвърлянето им в РБ – 02.04.2008 г., е възложено от закона съвместно на двамата родители – майката Б. Б. и бащата Т. В., с което е изпълнено условието на чл.3, ал.1, б.”а” от Конвецията. Доводът на жалбоподателя Т. В. за липса на специален акт на компетентен орган или на споразумение между родителите относно упражняването на родителските права е неоснователен, предвид наличието на изрична законова норма, възлагаща упражняването на родителските права върху децата съвместно на двамата родители и лишаваща всеки от тях от правото да взема самостоятелно решение за упражняването на тези права, вкл. за определяне на местопребиваването на децата. При преценка на събраните в процеса доказателства настоящият съдебен състав намира, че към момента на прехвърлянето на децата е било налице и второто кумулативно условие на чл.3, ал.1 от Конвенцията, а именно – родителските права по см. на чл.5 от Конвенцията да са упражнявани ефективно от майката Б. Б.. Установено е по делото, че около един месец преди прехвърлянето на децата Б. Б. е напуснала семейното жилище в гр. В., където е живяла заедно със съпруга и двете си деца, и е заминала в чужбина /о-в М., Испания/, както и че към датата на прехвърлянето на децата в Б – 02.04.2008 г., тя е отсъствала от В. и от дома си. Безспорно е доказано обаче, че заминаването е било с цел работа и набавяне на средства за издръжка на семейството и че то е осъществено със съгласие на съпруга Т. В.. За доказан съдът приема и фактът, че отсъствието на молителката от дома й във В. в периода от завръщането й в П. в края на м. март 2008 г. до 02.04.2008 г. се дължи на възникналия по време на пребиваването й в М. семеен конфликт със съпруга й Т. В. и едновременно с това на заболяване на неин родственик, налагащо тя да пребивава за кратко време в друго населено място /гр. Д./. Показанията на свидетелката Я. доказват, че незабавно след завръщането си в П. Б. Б. е уведомила съпруга и децата си, че ще се прибере в дома си в гр. В. до една седмица, но въпреки това Т. В. е отвел децата в Б преди пристигането на майката. Молителката не е лишавана от родителски права и от доказателствата по делото се установява, че тя се е грижила отговорно за децата си и че освен случаите, когато е заминавала на работа в чужбина, не е напускала дома си и не е преставала да изпълнява родителските си задължения. Анализът на изложените факти опровергава тезата на ответника, че към момента на прехвърляне на децата майката не е упражнявала ефективно родителските си права върху децата и мотивира настоящия състав да приеме, че родителските права са упражнявани ефективно от майката към релевантния за производството по чл.12 от Конвенцията момент. Правата биха били упражнявани ефективно от майката и след завръщането й в семейното жилище в гр. В. през м. април 2008 г., ако не е било извършено прехвърлянето на децата от П. в България. Отвеждането на децата на 02.04.2008 г. от П. в Б без съгласие на молителката и последващото им задържане в България препятстват ефективното упражняване на родителските права от страна на последната. В чл.2, б.”б” на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. на Съвета е постановено изрично, че когато упражняването на родителските права се упражнява съвместно от двамата родители, единият носител на родителска отговорност не може да вземе решение за мястото на пребиваване на детето без съгласие на другия носител на родителска отговорност. В случая ответникът Т. В. е взел самостоятелно решение за местопребиваването на децата и за прехвърлянето и задържането им от П. в Б без съгласие на майката Б. Б.. При тези обстоятелства и предвид изложените по-горе съображения, съдът приема, че с поведението си бащата е осъществил незаконно прехвърляне и задържане по см. на чл.3 от Хагската конвенция на малолетните деца Н. М. В. и П. Б. В., поради което молбата на Б. Б. за незабавно връщане на децата в държавата по обичайното им местопребиваване – Република П., по силата на чл.12 от Конвенцията е основателна.
При преценката дали е налице незаконно прехвърляне и задържане на децата съдът, на основание чл.14 от Конвенцията, съобразява и постановения след прехвърлянето от компетентен съд на държавата по обичайното местопребиваване акт – постановление на Районен съд – В., придружено със сертификат за изпълнимост по чл.39 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. на Съвета, с което в рамките на висящо съдебно производство в държавата по обичайното местопребиваване на децата относно упражняването на родителските права е разпоредено до приключване на производството малолетните Н. М. В. и П. Б. В. да живеят при своята майка Б. Б. – В.. Постановлението подлежи на изпълнение и по силата на същото бащата Т. В. дължи връщане на децата при майка им Б. Б., където те следва да пребивават до окончателното разрешаване на спора между родителите относно упражняването на родителските права.
Съдът не обсъжда доказателствата и доводите на ответника относно приспособяването на децата към новата им среда в РБ, тъй като тези обстоятелства са ирелевантни за изхода на делото. В чл.12, ал.1 от Конвенцията е предвидено, че когато детето е било незаконно задържано по см. на чл.3 и от датата на подаване на молбата пред съдебния или административен орган на договарящата държава, в която се намира то, е изтекъл период от време, по-малък от една година от датата на незаконното прехвърляне или задържане, съответният орган разпорежда незабавното му връщане. Приспособяването на детето е основание за отказ от връщането му в държавата по обичайното му местопребиваване само в случаите на чл.12, ал.2 от Конвенцията – когато молбата за връщане е подадена след едногодишния срок по ал.1. В процесния случай отвеждането на децата е осъществено на 02.04.2008 г., а молбата на Б. Б. по чл.8 от Хагската конвенция е подадена пред централния орган по см. на чл.8 на Република П. на 16.04.2008 г., т. е. в рамките на едногодишния срок по чл.12, ал.1 от Конвенцията, поради което адаптирането на децата към новата им среда в Б не съставлява основание да бъде отказано връщането им в Република П..
Ответникът Т. В. се позовава на основания от кръга на визираните в чл.13, ал.1, б.”а” и б.”б” от Конвенцията, с които обосновава тезата си за неоснователност на молбата за незабавно връщане на децата. Относно основанието по чл.13, ал.1, б.”а”, отнасящо се до ефективното упражняване на родителските права върху децата от страна на майката, следва да се имат предвид изложените по-горе съображения в тази насока, които мотивират съда да приеме, че не съществуват обстоятелства, даващи основание за прилагане на разпоредбата на чл.13, ал.1, б.”а” и за отказ да бъде разпоредено незабавно връщане на децата в Република П. по силата на цитираната норма. Преценявайки събраните доказателства, настоящият съдебен състав приема, че не са налице и обстоятелства по чл.13, ал.1, б.”б” от Конвенцията, които да послужат като основание за съда да откаже поисканото от майката незабавно връщане на децата в П.. Отказът, основан на чл.13, ал.1, б.”б” от Конвенцията, предпоставя съществуването на категорични доказателства, от които могат да се правят изводи, че има сериозна опасност връщането на децата в П. да ги изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да ги постави в неблагоприятна ситуация. По делото обаче няма нито едно доказателство, което да убеждава съда, че с поведението си спрямо децата майката Б. Б. създава потенциална опасност за тяхното физическо или психическо увреждане или за поставянето им в ситуация, неблагоприятна за тяхното развитие, отглеждане и възпитание. Всички относими и допустими доказателства, събрани в процеса, водят до извод за съществуващи конфликти и неразбирателства между двамата родители, които са без значение за основателността на молбата по чл.8 вр. с чл.12 от Конвенцията и не могат да повлияят върху решението на съда относно наличието или отсъствието на предпоставките по чл.12 и чл.13 от Хагската конвенция. Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че връщането на децата в П. ще ги постави в неблагоприятна ситуация, тъй като ще прекъсне силната им емоционална връзка с бащата и те ще живеят в „несигурна социална среда”. Прекъсването на емоционалната връзка, ако настъпи, ще бъде последица от поведението на самия баща, който с незаконното прехвърляне на децата на 02.04.2008 г. е станал причина за иницииране на настоящото производство и за постановяване на решението за връщане на децата, а по делото няма доказателства, че връщането на децата ще ги постави в неблагоприятна ситуация поради евентуална „несигурност” на социалната среда, в която те ще живеят. Липсата на основания по чл.13, ал.1, б.”а” и б.”б” от Конвенцията изключва отказа на съда да разпореди връщане на децата в държавата по обичайното им местопребиваване и предвид съществуването на предпоставките на чл.3 вр. с чл.12, ал.1 от Конвенцията молбата на Б. Б. за незабавно връщане на двете деца следва да бъде уважена.
Въззивната инстанция намира за неоснователни доводите на жалбоподателя за съществени процесуални нарушения, допуснати при разглеждане на делото от първоинстанционния съд, довели до нарушаване на правото му на защита в процеса. При разглеждане на делото първоинстанционният съд е съобразил особения характер на производството по чл.8 вр. с чл.12 и сл. от Хагската конвенция и относително кратките срокове за произнасяне по молбата с правно основание чл.12 от Конвенцията, с оглед на което е насрочил делото за 24.09.2008 г. и е приключил производството в рамките на едно съдебно заседание. Ответникът е уведомен своевременно – на 15.09.2008 г., по телефона за насроченото съдебно заседание и е разполагал с необходимото време за организиране на защитата си в процеса. В съдебното заседание на 24.09.2008 г. Т. В. не се е противопоставил на разглеждането на делото и не е искал неговото отлагане за събиране на нови доказателства, каквито твърдения се поддържат в жалбата, а същевременно е разполагал с процесуална възможност да ангажира доказателства и във въззивното производство. Правото на защита на ответника не е нарушено, тъй като са спазени всички изисквания на процесуалния закон на Република България за гарантиране на това право и обжалваното решение не е опорочено на твърдяното от жалбоподателя основание.
Изводите на въззивната инстанция съвпадат изцяло с изводите на първоинстанционния съд, съдържащи се в обжалваното решение, поради което решението следва да бъде оставено в сила.
Предвид изложените съображения, САС, 1 състав,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решението от 03.10.2008 г. по гр. д. № 3229/2008 г. на СГС, І ГО, 9 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.
има си хора за всичко.
